Майстор Иван Цачев (VII дан таекуон-до) е българин, който живее в Норвегия. Напуска България на 1 август 1973 г., а с таекуон-до се занимава активно от 1976 г. По професия е бивш музикант, а понастоящем – лектор в Университета в гр. Тромсо, Норвегия, където прeподава спортен мениджмънт и бойни изкуства. Има лична консултантска фирма, провежда треньорски курсове. В Норвегия е президент на ATN – организация, която обединява пет клуба по таекуон-до, с над 500 активно трениращи в тях. Почетен жител е на град Тромсо. През 2014 г. е номиниран в десетката на най-добрите треньори на Норвегия. Всяка година се връща в България по няколко пъти. С него разговаряме за дългогодишните му занимания с таекуон-до, за това как корейското бойно изкуство помага при работата с хора с увреждания, какъв е интересът в Норвегия към бойните изкуства, както и какви са впечатленията му от днешна България

Г-н Цачев, колко години тренирате таекуон-до и какво си спомняте от началото?

Практикувам таекуон-до от почти 40 години – от 1976 г., като се запалих по много интересен начин. В България завърших Естрадния отдел в Консерваторията и заминах да уча в САЩ звукозаписна техника. Един от колегите ми ме покани да видя „някакъв спорт“ – тангсу-до или таекуон-до, който той практикувал. Заведе ме в една група – гледам: ритат високо с крака… направо летят… хубави, весели… И си викам: О, това нещо е за мен! Имаше много хубава, много забавна атмосфера между тях – лека, приятна, като игра. И в същото време – бяха страхотно добри в това, което правят. Разпитах треньора и той ми обясни, че на следващия ден ще има тренировка за хора с увреждания. Поисках да гледам, разреши ми, отидох и наистина – видях, че той преподава на хора с различни увреждания, сред които имаше дори и хора на инвалидни колички. И видях същия този човек, който предния ден скачаше, буквално летеше, риташе на 360 градуса, сега беше със съвсем друг тон, съвсем друг глас, съвсем друг начин на преподаване. Беше съвсем друг човек, много любезен, учтив, скромен. Поговорих с него и той каза: „Ето, това е силата на таекуон-до. Таекуон-до е за всички. То не е само за тези, които са физически силни, добри и здрави, то е и за тези, които не са толкова здрави…“. Тогава ми обясни за философията на генерал Чой, който го е направил точно за тези, които са слаби, за да могат да се защитават от силните. Запалих се от неговата философия и това беше оттук-нататък моята мотивация да се развивам в таекуон-до и да правя това, което съм направил днес: таекуон-до трябва да е за всички.

Бихте ли представили Вашата организация по таекуон-до в Норвегия?

В Норвегия съм президент (както ги наричат в България), или както ние ги наричаме – лидер на ATN. Пет клуба по таекуон-до членуват в ATN, от които три са в моя град – Тромсо. Клубовете са изградени според моята философия – таекуон-до за всички. Навремето се изтеглих от ITF, като причината беше, че исках да продължавам да правя това, което беше моята философия и желание как да се развива таекуон-до. Те бяха в конфликт с това, което ми се налагаше. Тогава моите приятели ми станаха – не мога да кажа врагове, но вече не ми бяха приятели – и останах сам. Така от 1993 г. започнах да градя тези клубове, които са в момента, и съм ги направил точно на този принцип: таекуон-до за всички. ATN е това – „alle“ – „всички“. Това е нашето мото. Имаме и още едно мото, което гласи: „Ние не изграждаме само световни шампиони, а поколения от нови хора, които ще посрещнат изпитанията на бъдещето със здрав дух и тяло“. Това е част от философията на основателя на таекуон-до и аз винаги съм имал неговата Енциклопедия като пътеводна светлина в това, което правя.

Общата бройка трениращи е около 580 души, на възраст от 6 до 74 години. От тях – над 140 са деца на възраст от 6 до 9 години.

Какви хора тренират в ATN?

Хора от всички социални слоеве. Имаме психолози, доктори, инженери, учители, техници, електротехници, шофьори… Аз казвам така: „Имаме един език, който се говори тук, и това е езикът на таекуон-до“. На тренировките не ги разделям на групи – само червени колани или само бели – за мен това е разделяне на класи. При нас всички тренират заедно общите техники, след което се разделят спрямо това кой какво трябва да учи за неговата степен, с инструктор – асистент.

Кои са най-младите и най-възрастните членове на клуба?

От 6 до 74-годишни. Най-възрастният е 74-годишен, с мен е от 1993 г. и е трети дан. Професор е по математика в Тромсо. Това е човек, който пропуска най-много три тренировки годишно. Има четири внучки – и четирите тренират при мен. Той е пример за останалите – че на 74 години продължаваш да тренираш, да живееш. А пък той самият казва, че за него е голяма радост, че го приемат децата, внуците, да е заедно с тях. Това му дава енергия и сила.

Какво е съотношението мъже – жени?

50:50, но понякога дори преобладават момичетата. Много жени и момичета тренират при нас. Имам и осем семейства, които са баща, майка и две деца (децата задължително са над 10-годишни, за да тренират с възрастните).

Как се справят всички заедно?

Страхотно. Те са може би едни от най-веселите и щастливите в тренировките.

Има ли сред членовете на клуба чужденци, емигранти?

Тренират хора от осем нации и вестниците в Норвегия са писали няколко пъти за това. Към емигрантите имам същото отношение, каквото към всички. Някои от емигрантите говорят много малко или лошо норвежки език; веднага ги представям на деца, които са по-отворени, обяснявам им, че е дошъл от еди къде си, говори слабо норвежки и искам да говорят с него, за да научи езика. Така се чувства като един от групата, че има приятели. Някои са по-отворени, други са по-срамежливи, но всеки нов човек, който влезе през вратата при нас, някой го посреща с „Добре дошъл! С какво можем да Ви помогнем?“.

Какви са инструкторите във Вашия клуб? Вие самият обучавате ли инструктори – какво бихте искали да запомнят от Вас?

В Норвегия има много специална система по отношение на бойните изкуства. За да станеш черен колан, трябва да изкараш два курса. Едното обучение е в специфичния стил – таекуон-до, карате или някакъв друг. А второто е – на Федерацията на бойните изкуства на Норвегия, което включва физиология, педагогика, методика и др. Това е задължително, за да бъде един човек инструктор и е задължително, ако някой става първи дан. За втори и трети дан има съответно модул 2 и модул 3, които са още по-специализирани. Завършил съм задочно „норвежкия ВИФ“ и имам диплома за бакалавър по спортен мениджмънт, организаторски форми, коучинг и педагогика. Поради тази квалификация, Norwegian martial arts federations and Norwegian Confederation of Sports са ми дали доверието си да преподавам треньорски курсове на всички бойни изкуства, които са членове на федерацията.

За колко време се става първи дан, втори дан при Вас?

Май съм ги „заразил“ – при мен никой не бърза. Нямам нито един, който да е взел първи дан за три, нито дори за четири години. В момента се отложи един изпит за степени от юни за декември и за тогава подготвям две 16-годишни момичета за първи дан, две момичета и едно момче – за втори дан. Момичетата са тренирали най-малко 9 години. Аз ги наричам мои деца – израснали са заедно с мен.

Имате успехи с хора с увреждания. Разкажете нещо повече за това и техните занимания с таекуон-до?

След като съм го кръстил „таекуон-до за всички“, трябва да отстоявам думата си. Периодично взимам по един, най-много двама, защото те изискват повече внимание и работа. Моята гордост е 24-годишният Робин (на снимката долу), който е с церебрална парализа. Той дойде при мен 12-годишен и миналото лято, след 12 години тренировки, стана първи дан.

От парализата той дойде свит, не можеше да си изпъне ръката, а сега – няма да повярвате. Тренировката се оказва по-ефективна от физиотерапията. При нас – той иска да удари както другите, влага сила, желание и това му помага да разтегне сухожилия, мускули – всичко това, което е било сковано у него. Много помагат и формите в таекуон-до. Първо, имаме координация, при която работи и този дял от мозъка, който отговаря за движенията. С краката му е трудно, не го карам да рита високо, защото виждам, че го боли, затова му казвам: „Остави ги другите да си правят каквото могат, а ти ритай на твоята височина…“. По говора може да се разбере, че е с увреждане, но иначе подобрението е много голямо. Освен това, той е едно много усмихнато момче; дори, когато му е тежко и го боли, той се усмихва. Винаги помага за всичко, много пъти ми е бил асистент инструктор, а вече го оставям и сам за инструктор. Миналата година, когато стана черен колан, вестници и телевизии дойдоха да го снимат. За мен е важно да изтъкна, че това е негово постижение, не мое. Аз само съм му помогнал, защото, ако не беше тази упоритост и желание, което той проявява, той не би могъл да постигне това.

Другият ми такъв ученик е със Синдром на Даун (на снимката горе). Той е много сладък, знае много малко думи, умствено е може би на ниво 7 – 8 години, въпреки че е на 26. Всички го обичаме. Много се старае, ако му кажеш нещо да направи. Много е гъвкав. Обича да тренира, много е здрав физически. Слуша ме като дете и върви след мен. Имам един от инструкторите в залата, който е психолог, и когато нещо не разбирам в работата си с тях, питам него. Направи ми впечатление, че този младеж повтаря това, което вижда. Това при него става като инстинкт. Когато около него няма много хора и не губи концентрацията си, той учи. Много хора са ми казвали, че съм луд, че нищо не мога да направя с този човек, че може да стигне най-много до жълт колан, но аз настоявах да опитам.

Каква е дисциплината в клубовете в ATN? Хората в Норвегия са много свободомислещи – има ли противоречие между поведението в залата по таекуон-до и правата на личността? Как го разрешавате?

На децата аз казвам: Като влезем в тази зала, ние излизаме от норвежкия свят, влизаме в корейския свят и ще играем играта, която се казва таекуон-до. Всички детски игри имат правила, които трябва да се спазват. Такива правила има и в таекуон-до: като влезем трябва да поздравяваме, помежду си трябва да се уважаваме и не се обръщаме един към друг с „ти и ти“, а в таекуон-до има титли, които са си заслужени, защото един треньор е тренирал 20 години, друг – 30, 40 и т.н. Това е доста трудно, защото има семейства с доста свободно възпитание. В тях децата дори не наричат родителите си „майко“ и „татко“, а се обръщат към тях по име. Това изисква малко повече време и го правим да не е като във войската, а така, че да ни разберат защо го правим. Тонът, с който го произнасяме, го определям като демократичен, но твърд.

Наказвате ли ги?

Наказваме ги, но по един разбираем начин. Когато закъснее дете, не мога да накажа него, защото родителите му го водят. Но ако например го предупредя пет пъти да не говори и то продължава, го наказвам. Имал съм спорове с родители, в които казвам: Дал съм му пример как трябва да уважава дисциплината към мен и другите, с които тренира. Ако има нещо лошо, то е единствено в това, че ще бъде по-силен от другите, защото е направил повече лицеви опори. Ефектът от дисциплината родителите го разбират след време.

Да направим паралел с таекуон-до в България. Какви са Вашите наблюдения?

Това е и труден, и лесен въпрос. Ще избера да съм откровен, макар че на някои хора това няма да им хареса. Таекуон-до в България, както, може би, и самата България, се води от грешни хора. Аз ги наричам – хора, които искат да изтъкнат себе си. Те са вечни и тях никой не може да ги смени. Системата в България, както в Съветския съюз и в Китай, е такава: изберат ли те веднъж за президент, си до живот. Което не само ограничава, а и спира развитието на талантливите хора. Те напускат, или ги замразяват, или ги изпъждат. Техническото ниво на таекуон-до в България е много високо и винаги е било много високо. Но това е така, защото се залага на това – да се направят състезатели, които да разнасят славата на Родината (което е много добре), но също – да разнасят и славата на лидерите, да печелят медали, следователно – лидерите да получават субсидии и пари за това. И вместо да имат някаква работа, живеят със субсидиите и парите, които се изкарват от състезанията. Затова се е изгубило най-основното в таекуон-до. Както казва генерал Чой: „Taekwondo is not for fighting, it is for living; it is art…”. Или: „Таекуон-до не е за бой, то е за живота“. То е изкуство; той винаги е държал да го нарича философия. И другото: таекуон-до е за всички.

В България имат няколко силни клуба, които правят много медали на световни първенства, но са изгубили душата на таекуон-до. Аз се опитвам да намеря някои имена и лица от тези, които познавам отпреди 20 години… ами няма ги и това е много жалко. Става спорт като всеки друг спорт. Талантливи момчета и момичета се използват да печелят медали, чупят крака и ръце, изхвърлят ги; идват следващите, също много талантливи, правят таекуон-до много привлекателно, защото постигат спортни успехи, почупят ги и тях, изхвърлят ги, след като не могат да се състезават… И няма никаква приемственост в това, което се прави, няма континюитет, няма го сърцето. Липсва най-силната част на таекуон-до. Аз деля таекуон-до на две: на физическа и духовна част. В България липсва духовната част. Физическата форма на таекуон-до е – като тази в карате, гимнастика, атлетика и т.н. – дават физически качества като координация, сила, гъвкавост, разтягане… Все много важни физически елементи, които правят тялото и главата много силна. Ако си футболист – играеш само с топка, ако си плувец – само плуваш. При нас всяка тренировка има четири части, а дори и пет, ако е включена медитация. И се тренира всичко. Повечето от децата, които идват при нас, идват тихи, скромни, уплашени. Ние ги изграждаме да станат уверени, силни, с увереност, респект. Аз ги наричам – свестни хора, достойни членове на тази демократична система, в която живеем.

И? Имате ли съвет към тези, които тренират в България?

Моят съвет към всички е: да тренират и да следват таекуон-до такова, каквото е – цялостно. Да си отварят очите и ущите и избират клубове и нструктори които преподаван истинското таекуон-до, не само спорната страна.Тогава то ще се развие в България още повече, ще стане още по-популярно, народно, и ще запазим идентитета на таекуон-до, оригинала. Таекуон-до за всички – това е мечтата на генерал Чой. Генерал Чой никога не е казвал, че той ще направи Олимпийски игри или състезания, нито е казвал – правете състезатели, за да печелят медали. Казвал е, че таекуон-до е изкуство, благородно изкуство. Имаше таекуон-до и в малките градове, но затвориха клубовете. Тук дълго действаше системата: „С мен или си враг…“. Талантливи хора се отказаха, други ги заплашиха, други видяха, че не могат да постигнат цялостното таекуон-до. Няма го „до“ – къде е „до“? В България трябва да го нарекат само „тае куон“ – „ръце и крака“. Даже – „чупене на ръце и крака“. Това не е за здраве, това е използване на човека. В Норвегия тренираме за здраве – ментално и физическо. Изграждаме хора, а не бойци. Това е таекуон-до. Изграждаме хора, аз ги наричам „шампиони на мира“. Всеки индивид се изгражда като самостоятелен шампион, на своето ниво. На всеки Господ е дал нещо – един по-бърз в ръцете, друг – в краката, трети – с нещо друго… Ние трябва да им помогнем да постигнат най-доброто за себе си.

Какво Ви казват вече порасналите деца и ученици за това – какво им дава таекуон-до? Имате интересна случка с ваши възпитаници и нашумелия случай с Андерш Брейвик (На 22 юли 2011 г. масовият убиец Андерш Брейвик атакува лагер на Норвежката работническа партия на остров Утоя, където с автоматично оръжие убива 69 младежи и ранява още над 100 души).

Аз съм един от щастливите треньори и инструктори, които са получавали добри отзиви от своите ученици (това е една от болките на повечето инструктори, че всеки ги критикува и като цяло много рядко чуват хубави думи). Двама от моите ученици, момче и момиче, бяха на младежкия лагер на остров Утоя. Оживяха и двамата. Момчето, може би, четири часа след случката, ми прати един sms, в който пише: „Нямам думи как да ти благодаря за това, че си ме научил да съм силен психически, да мога да контролирам паниката и уплахата, да запазя самообладание. Успях да оживея, благодарение на това…“. Този sms с тези силни думи го пазя и днес.

Имате ли наблюдения – как се промени техниката в таекуон-до в последните десетилетия в световен мащаб?

Техниката става по-силова. В спаринга виждам разлики в позициите – вече клонят повече към кик бокс. Например гардът вече не е страничен, което е характерно за таекуон-до, а е фронтален – точно кик бокс. Дали сега има повече контузии – не съм следил. Но виждам, че има организации, които вкарват в състезания боксьори и кик боксьори, които са ги научили да си вдигат краката, за да им се признае, че са таекуондисти. Това също променя имиджа на таекуон-до като спаринг, като бой. Таекуон-до е това – „тае“ – крак, „куон“ – ръка и „до“ – път.

Става ли то по-достъпно или напротив – постиженията на най-добрите все повече отдалечават останалите от практикуването му?

При нас няма никаква разлика – ние не сме го изчанчили. Аз също имам състезатели, които в Норвегия стават републикански шампиони. Не съм ги броил колко са, това са си постижения за тях, които доставят радост на тях; аз им помагам. Разбира се, радвам се и за тях, и си казвам: „Ето, успял съм да обуча и шампиони…“. Но тези постижения аз не ги броя; ценя повече тези с хората с церебрална парализа, със Синдром на Даун, както и с други ментални увреждания, които не ги искат в никакви други спортове в Норвегия, и ние ги прибираме.

Какво е мястото на бойните изкуства в Норвегия? На обикновения норвежец отдават ли му се, харесват ли му? Скъпо ли е да се практикуват бойни изкуства, какви хора се обръщат към тях?

Бойните изкуства са много популярни в Норвегия. Всички тези, аз ги наричам „гладиаторски спортове“, навлизат все повече и повече. В Норвегия например пълен контакт и нокдаун са забранени със закон, дори в професионалния бокс. Опитаха се да постигнат промяна в това и може би тази година ще успеят да постигнат частично разрешение. Норвежците имат много световни шампиони в подобни дисциплини. Но философията на една от най-големите федерации, която обединява различни бойни спортове, например е, че ако искаш да си член на националния отбор, трябва да си инструктор в съответния боен спорт. Това е така, за да може този човек да съзрява не само физически, а и ментално. И същевременно да допринася за организацията, за развитието на бойните спортове, бойните изкуства. Това е много добре измислено.

До каква степен норвежците тренират например за самозащита – знаем, че в скандинавските страни няма толкова криминални престъпления, нападения, агресия?

Те тренират бойните стилове повече за личното си здраве. В училищата от малки ги учат, че проблемите се разрешават по дипломатичен път, с преговори. Затова мисля, че почти никой не започва да тренира боен спорт или бойно изкуство, за да се научи „да се бие“. Всички искат физическа подготовка, психическа подготовка, социална среда, каквато дава клубът, да си вдигнат самочувствието… Аз го наричам: изграждане на характер като цялостен човек. Степените в бойните изкуства – това са начин на развитие. Всеки цвят на колана представлява една степен на развитие; това ги учи, че така трябва да е и в живота. Каквото и да правят: да следват висше образование, след това – да работят – всичко това са едни стъпала, които те трябва да преодоляват. Това се пренася в личния им живот, в кариерата и т.н. В Норвегия например в училище нямат оценки преди да влязат в гимназията. Трениращите са научени вече да се явяват на изпити, и че не може да идеш на изпит неподготвен. Интересното например е, че норвежците са една мирна нация, а ето – Федерацията за бойни изкуства има вече 40 000 членове! Друго интересно е, че президентът на тази федерация, както и ръководството й – никой не получава заплата. Щат има само за генералния секретар, както и за трима спортни координатори и една секретарка. Това е, което норвежкото Министерство на спорта дава на федерациите, всичко друго е на доброволен принцип. Базите, клубовете… всичко се финансира на лична основа, от таксите на трениращите, от процент от изпитните такси, от различни съвместни дейности, сумата от които отива за клуба и т. н. Клубът например плаща една част от образованието на инструкторите, което пък ги задължава след това определен срок да тренират в него.

Друго, което направихме в Норвегия е, че независимо в коя организация членуваш или къде тренираш, има открити турнири, в които може да участваш, по общи правила. Всеки си има инструкторите и майсторите, но общата ни цел е да представим таекуон-до по най-добрия начин. Федерацията има голяма роля, че успя да ни сближи. Два пъти в годината се събираме всички лидери в таекуон-до, говорим си, срещаме се стари приятели, обсъждаме. Така направиха и с карате, където също имаха много разцепления.

Норвежците склонни ли са да влагат пари в своето физическо развитие?

Мисля, че Норвегия е една от страните, в която са хората, които най-много дават пари за своята физическа подготовка. Фитнес центровете са препълнени, а е доста скъпо. Норвежците са много спортна нация; за всички норвежци казват, че са родени със ски. Но освен зимните спортове, имат отношение към спортовете като цяло.

В България в последните години много се коментира, че младите не обичат да спортуват, да се потят, да се мъчат в спортната зала… Че предпочитат друг тип забавления. Има ли подобна тенденция там?

Аз наричам това американски вирус. Той е навлязъл навсякъде, но с различна сила. Спортното министерство в Норвегия, заедно с Министерството на културата, отделят милиони за подкрепа на спортни клубове и организации, които организират масови мероприятия за подобряване на физическото здраве. Ако имаш повече деца в клубове, получаваш повече средства за подкрепа на тези мероприятия, стимулират се клубовете да водят тренировки за деца. Така че таксите за да спортуват деца, са много ниски. Ако един клуб получи например 4000 евро от държавата, за да организира тренировки за деца, тогава месечната такса за тях ще бъде много евтина; няма да е 200 евро, а ще бъде 50 евро. Това прави спортът достъпен за всички. В моя клуб, както и в други, се работи много за интегрирането най-често на чужденци. Има техни деца, които не плащат такси, взимаме ги на летния лагер, за да научат норвежки… И след като градската управа разбра за нашата работа, с която помагаме за интеграцията на чужденците, те сами ни предложиха да финансират обучението на тези няколко деца.

Кой аспект от таекуон-до за вас е най-интересен: форми, спаринг, специална техника, силов тест… Какво е таекуон-до за Вас – повече спорт или повече бойно изкуство?

За мен винаги на първо място е била философията. Тя произлиза от философията на самурая, и от китайската философия. Таекуон-до не е свързано директно с будизма, но има заемки и от него. И, разбира се, философията на Генерала, за теория на силата, самообладание, менталната част, която трябва да върви ръка за ръка с физическата. Без менталната част, не бих се занимавал с таекуон-до, бих бил боксьор например. Като българин съм минал и през борбата. Обичам всички аспекти на таекуон-до. Специалната техника никога не ми е представлявала особен интерес; тя включва много акробатика и специална подготовка. И най-добрите там фактически са родени таланти. Чупенето – имаше години, в които бяхме луди да чупим, затова днес имаме контузии… Чупенето е, за да преодолееш страха си, да преодолееш себе си – затова, че няма граници, които не може да минеш. Спарингът също много го обичам. Формите? Мисля, че много рядко, даже никога не може да бъдеш еднакво добър и в двете. Има хора, които са родени бойци, и такива, които умеят да играят добре форми. Формата изисква друг вид концентрация, други качества. Тя за мен е много високо ниво, което показва какво и как си тренирал.

Коя Ви е любимата форма?

Обичам всичките. Юл Гок не ми е била любима; защо – не знам. Хва Ранг е една много хубава форма… Чунг Му също. Формите имат едно постепенно развитие; всички форми за черни колани са много интересни. За първи дан По Юн не ми е любима, защото се движиш в една линия; питат се всички – защо правя това, защо правя онова… Давам обяснението, което го пише в Енциклопедията, но не съм убеден дали е така. Иначе аз съм пълен противник на Джу Че – това е името на корейския Хитлер. Та той е виновен за смъртта на 500 000 корейци. Когато разбрах за това, излязох от ITF. За известно време много организации я бяха изхвърлили от системата си, после я върнаха. Физически е много трудна; ако я дадеш на хора, които са над 40 години, направо ще ги откажеш.

Кой е най-добрият удар в таекуон-до?

Ще ползвам думите на Генерала: Таекуон-до е създадено за защита, не е за атака. Затова всички форми започват с блок и след това удар. Обичам много ударите с въртене. Всяка техника има цел, свое предназначение. Комбинацията, която прави таекуон-до съвършено, е, че има толкова много техники. Не както в бокса, където има само три удара с ръце. Но има много повече зрители на боксовите мачове, а при нас – залите са празни.

Миналата година бяхте номиниран в конкурса за „най-добър треньор“ в Норвегия. Какво означава попадането Ви в тази класация?

За мен това означава, че работата ми с всички тези хора, норвежци, чужденци, хора с увреждания, е забелязана и дава резултати. Номинациите се пресяват няколко пъти и аз бях сред десетте треньори, които получиха най-много точки. Никога не съм го очаквал, не съм си го помислял дори; все пак – това са бойни изкуства, това не е футбол, който е най-популярният спорт. Тя ми доказва само, че хората виждат, мислят и оценяват. Аз съм почетен гражданин на Тромсо и кметът на града ми връчи награда за култура и спорт през 2010 година за 20-годишната ми работа с деца, юноши и девойки и чужденци.

Какви са впечатленията Ви от България, когато се връщате тук?

Напуснах България на 1 август 1973 година. Всяка година, когато си тръгвам от тук, си тръгвам разочарован, но си тръгвам и с надеждата, че следващата година моите роднини, приятели, Родина, таекуон-до ще видя, че е по-добре. Слизам от самолета винаги с големи очаквания и винаги се разочаровам. Първото ми впечатление е, че България изключително много е израснала на много красиви коли и красиви жени. Излизам от летището, виждам Порше, на второто кръстовище – виждам Мазерати. В моя град в Норвегия няма Мазерати и едва ли има повече от 4 – 5 такива коли в цяла Норвегия. И в същото време – в България има много бедни хора. Страхотно ми е мъчно, че разликата е станала много голяма: много богати и много, много бедни. Израснала е една класа от отвратителни мутри, с последни модели мерцедеси, едни хора, които са мускулести, отвратителни… И в същото време – има хора със 168 лева пенсия. А вчера в магазина напазарувах за 120 лева. Завършил съм Естрадния отдел и сред моите приятели беше Борис Годжунов; умирах от мъка, докато четях последните му интервюта, в които разказва, че 184 лева му е била пенсията. Моят брат, също музикант, работил много години в Норвегия… също е пострадал от изгорелия архив на Концертна дирекция. Не му стигат парите за пенсия, и на 68 години работи като пазач, за 300 лева, от 7 сутринта до 7 вечерта. В Норвегия за ден изкарвам тези пари, и му казвам, че ще му ги изпращам… Но той не иска, горд е. Това ми е голямата мъка. Защо тази хубава страна е достигнала в това положение – да се разваля, а не да се подобрява.

В заключение – какво научихте от таекуон-до през всички тези години?

За тези години съм научил, че колкото повече уча, по-малко знам. Всяка година, с която узряваш, виждаш, че неща, които знаеш отпреди, ги осъзнаваш по нов начин. Това ти помага да бъдеш още по-взискателен към себе си, в това, което правиш, това, което казваш. Ние сме един вид представители на таекуон-до, негови посланици. Когато ни вижда с черния колан едно дете, то е впечатлено, попива като попивателна това, което казваш, това, което правиш. Таекуон-до има и възпитателна роля. Това е целостта на бойното изкуство.

Източник: eurochicago.com