Сенсей Даниел Димитров – инструктор в спортен клуб „Киокушин” в Шумен, е почитател на японската култура с нейния полъх за нещо различно, за аромат на чай, за ухание на екзотични цветя, за древна житейска философия и най-важното – за духовната страна на източните бойни изкуства. Има защитена майсторска степен по шинкиокушин карате трети дан. Убеден е, че това бойно изкуство дава доверие, сила и любов към хората. Ценности, които всъщност са безценни.

Сенсей Даниел Димитров е роден в Шумен през 1970 г., зодия Стрелец. Завършил е Техникум по ветеринарна медицина, социална педагогика в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” и Колеж по туризъм, спорт и здраве, профил треньор по карате.

Пет пъти „Треньор N 1 на община Шумен”. Отборите под негово ръководство са завоювали завиден брой призови места в национални и международни състезания. Мечтата му е догодина да заведе отбор на състезание в Япония.

Награден с плакет от Министерството на физическото възпитание и спорта за принос в популяризирането и развитието на спорта сред децата в Шумен през 2011 г.

– Даниел, как започна всичко? Ти ли откри киокушин карате или то тебе?

– Мисля, че по-скоро то ме откри. През периода 1983 г. – 1984 г. са първите ми стъпки в това бойно изкуство. Направих ги в родния град Шумен. Запалих се покрай мои приятели. След това продължих да тренирам в Ловеч. Успях да хвана романтичния период в карате, в който бяхме полулегални, тъй като стопираха набирането на хора за групата. Така се наложи известно време да тренирам джудо и йошинмон, но в сърцето ми завинаги бе останало киокушин карате. Когато се завърнах в Шумен, продължих да тренирам, а инструктор в клуба бе Игор Владев. Той е с първия черен пояс в шуменския клуб. За него може да се каже, че постави спортен клуб „Киокушин” – Шумен след романтичния му период на съвременни основи. Той успя да ме стимулира да мисля и действам самостоятелно. Клубът е с 38-годишна история и много хора са допринесли за неговото развитие. В момента имаме 100 момичета и момчета, разпределени в 3 групи – Шумен, Велики Преслав и с. Царев брод. За един инструктор е много голяма радост да наблюдава израстването на възпитаниците си. Искам да спомена още един човек. В армията се уволних в парашутния полк в Пловдив, където инструктор бе Иван Шишиньов – втори дан киокушин карате. Той ми помогна да запазя интереса си към това бойно изкуство.

– Защо в сърцето ти остана завинаги киокушин карате? Какво го отличава от другите бойни изкуства?

– Всъщност карате като бойно изкуство възниква през 15 век. То е окинавско бойно изкуство. Окинава в момента е префектура в състава на Япония, но навремето е било независимо кралство. Там са имали местно бойно изкуство, което се обогатява от контактите с Китай. Има силно влияние върху бойните изкуства и културата на Япония. Карате е оръжието на бедните и онеправданите срещу подтисниците. Селяните са били принудени да се защитават срещу самураите, тъй като са нямали право да притежават оръжие. Още през 15 век е проведен тъй нареченият Лов на мечове, след който селяните са останали невъоръжени. Трябвало е да се защитават с голи ръце и така възниква тази форма на самоотбрана, а именно да повалиш противника с един удар. Срещу въоръжен самурай, облечен в доспехи, никой не е имал шанс за победа, освен ако не го повали с първия удар.

– Звучи като приказка. Харесваш Япония, нали?

– Още от ученическите години е много силен интересът ми към източните бойни изкуства. Чел съм доста японски автори по това време, гледал съм японски филми. Те са ми оказали влияние. Един от авторите е Ейджи Йошикава, който е свързан с киокушин карате. Написал е клетвата на това бойно изкуство и е бил личен приятел на създателя на карате Масутацу Ояма. Мисля, че всичко това е оказало влияние при формирането на културния мироглед. Смятам, че японската култура е широко понятие – там са бойните изкуства, там е кухнята, там е живописта, там е чаената церемония, там е японската литература. Вижте, карате не е само бойно изкуство и спорт. В него има много дълбока житейска философия.

– Как го усещаш? Вероятно и като състояние на духа.

– Това са три неразривно свързани компонента – тяло, техника и разум. Всеки начинаещ започва с техническата част, а после в годините търси нещо по-дълбоко. Така че – да. Състояние на духа е. Всъщност това, което най-много ми е дало карате, е доверието. Доверието на хората, които тренират в клуба, доверието на хората, които са ми помагали през годините. И голяма отговорност, която пък те стимулира да се усъвършенстваш постоянно. Над всичко обаче е любовта към хората. Не може да останеш в бойните изкуства и да преподаваш карате, без да обичаш хората.

– Не си ли противоречат бой и любов?

– Напротив. Японските бойни изкуства отричат егоцентризма. Те утвърждават любовта. Човек се стреми да даде най-доброто от себе си. Това, което се старая, е да направя нашите възпитаници по-добри хора и по-силни личности. Карате дава също така вяра и самоконтрол, като определено помага за развитието на личността. Знаеш, че във всяка една ситуация можеш да се справиш или да помогнеш.

– Разбрах, че учиш японски език. Трудно ли е?

– Японският въобще не е лесен език, но ми помага да се докосна до тази литература. От години в Шуменския университет има преподаватели по японски език, които идват по линия на организацията им за културен обмен. Първата ми проподавателка бе Томое Мино, сега Янасе. Тя бе дошла като доброволка. Случайно попаднах в езиковия курс, помня, че ни раздадоха големи листи и туш и аз се изпоцапах. Това ми беше първата среща с японските йероглифи, която ми даде увереност, че ще се справя. Вижте, световният ни шеф беше казал за българите: „Вие сте японците на Европа”. Мисля, че България винаги е била мост между Изтока и Запада дори като генетика. За нас Изтокът никога не е бил чужд.

– Какво чувстваш, когато правиш шивари? Впечатляващо е, но и малко страшно.

– Шивари е тест за силата на удара. Възниква в Окинава през 15 век. Чрез него се преценява до каква степен е силен ударът ти и какви са техническите ти умения. В наше време се практикува повече по демонстрации. При мен се получава, когато вляза в една пределна висока концентрация. Може би това ми е било най-интересно и при изучаването на собствената ми психика. Има три вида шивари – едното е да чупиш предмет, който го държи примерно твоят партньор, второто е да чупиш предмет на земята и третото е да чупят върху теб. При последния вид отгоре ти може да чупят камъни или да разбиват летви. Как го правя? Страх не съществува, просто изпадаш в едно по-особено състояние на духа с висока концентрация и изключване от заобикалящия те свят.

Интервю на Велмира СТЕФАНОВА