„Откакто прочетох Библията, не се страхувам от нищо“, споделя петкратният световен шампион по самбо.

Преди няколко дни Марко Косев спечели петата си световна титла в бойното самбо, с което изпревари руската легенда Фьодор Емеляненко. На шампионата на планетата в Казабланка (Мар) 28-годишният боец от Севлиево победи представителите на Туркменистан, Русия и Украйна.

– Как един българин може да стане световен шампион?

– Българският ген е много силен. България е раждала много силни българи. Един от тях е Дан Колов. Според мен ние, българите, имаме ген, който по някакъв начин се мъчи да бъде потъпкан. Силата на нас, българите, е, че знаем кои сме и че ще отстояваме докрай себе си. Това много ни помага.

– Какво следва от тук нататък за теб не само като професионално развитие, но и в личен план?

– В момента учредявам спортна школа за бойни спортове на мое име. Искам да предам този талант и знанията си, които имам, на младото поколение, защото дори и един човек да създам такъв като мен, значи ще съм постигнал много в този живот. Това е страшно удовлетворение.

– Как ще привлечете децата? Какво ще им кажете за самбото?

– Идеята ми е първо да ги науча да са хора, а след това спортисти, защото на дете на 5 или 6 години не можеш да кажеш, че ще стане спортист, но можеш да му дадеш някакво възпитание и това е системата, по която и аз съм привлечен. Когато попитах първия си треньор Досьо Досев дали ще ме научи да се бия, той ми каза, че не може да ми обещае такова нещо, но ми обеща, че ще ме направи човек. И сега аз следвам този път.

– Популярен спорт ли е самбото и как гледат на теб тук, в България?

– За разлика от чужбина самбото не е популярно. Особено в бившите съветски републики аз съм повече от звезда. Там хората ме карат да се чувствам наистина велик шампион.

– На какво го отдаваш това нещо, при положение че си многократен шампион?

– Тук всичко е пиар. Просто в България се гледат няколко вида спорт и всичко останало е забравено и занемарено, най-вече от журналистите.

– Имаш ли предложение да се състезаваш за друга държава? Да речем за някоя бивша съветска република?

– В момента не.

– Ако получиш такова предложение, би ли го разгледал, или искаш да се състезаваш за България?

– Аз съм българин и искам да се състезавам за България. Единствената разлика, ако отида да се състезавам за чужда страна, е, че от финансово положение ще е много по-добре, отколкото е тук, но аз искам тук да успея. Не искам да съм като всички други млади хора, които от няма накъде бягат от България, но ако всички избягаме, кой ще остане тук? Затова искам да си остана в България и да се боря. Аз съм роден и съм длъжен да се развия тук. Това си е моят късмет, да бъда тук, в България.

– След финала на СП обади ли ти се Фьодор Емеляненко да те поздрави?

– Не, поздрави ме неговият треньор Миша Илюхин, с когото аз поддържам много добри приятелски отношения и това дали е Фьодор, или Миша за мен няма значение, едно и също е.

– Какво ти каза Илюхин?

– Каза ми, че не се съмнявал за това, което съм постигнал, и че колкото пъти реша, толкова пъти мога да го направя това нещо, да стана световен шампион.

– Как минава един твой ден като четвъртокурсник в НСА „Васил Левски“?

– Ставам рано, към 6 часа сутринта, оправям се, обличам се, в 7 часа излизам и след половин час съм в академията, защото занятията ми започват от 8 часа. Слушам в часовете, защото преди, като ходех като по-малък, не слушах особено какво казват преподавателите, но сега вече като помъдрял човек ходя в университета и искам това, което ми се преподава, да го запомням.

– Мислиш ли, че това, което ще научиш там, и опитът, който притежаваш, ще бъдат в основата на треньорската ти кариера?

– Затова е образованието, за да се науча, да ми даде сериозна основа, но трябва и практика. А аз в момента практикувам. Занимавам се с малки деца от 3 до 6 години в една детска градина.

– Как реагират децата? Знаят ли кой им е треньор?

– Всичко знаят децата. Децата не са такива, каквито ние бяхме едно време. Те сега са много информирани, страшно много разбират. Много ми се радват. По случай петата ми титла ме изненадаха много топло. Бяха направили един колаж в знак на петата ми титла.

– Слушат ли те? Имат ли уважение към теб, когато ги караш да правят някое упражнение?

– Всеки път е различно. Един път слушат, един път не, защото децата са си на настроение и днес, ако е сърдито, то който и да е пред него, няма да слуша. Но в общи линии ме уважават и ме слушат.

– Имаш планове да участваш и в свободните боеве. Нещо по- конкретно има ли? Преди време беше споменал за азиатската верига ONE FC. Има ли шанс да се биеш там?

– Всичко зависи от моя мениджър. Има голяма вероятност да подпиша с тях след тази пета световна титла, но ще изчакам да видя какво ще стане. До Нова година няма да поемам никакви ангажименти.

– Имаш ли реална конкуренция в самбото тук, в България?

– Не, нямам.

– След като нямаш конкуренция тук, как се подготвяш, как се мотивираш, за да излезеш на международния подиум?

– Тренирам с Румен и Росен Димитрови. Те също са световни имена в моя спорт. Те не са ми конкуренция, с тях раста нагоре. Те се бият в категория до 82 килограма, аз се бия до 57. Когато тренираш с един човек, който е 80 килограма, и излезеш след това срещу опонент от по-ниска категория, усещането е, сякаш се биеш с дете. Не усещаш силата на съперника.

– Имаш ли някакво специални ритуали преди мач?

– Нямам никакви суеверия. Единственото, което правя, е да се помоля на Господ за успех и за здраве. Чета Библията всеки ден.

– И как ти помага тя?

– Там се казва да не се страхува човек. А в бойните спортове страхът е един много голям минус. Ако се страхуваш, то този страх може да ти изиграе лоша шега. Аз, откакто прочетох Библията, не се страхувам.

– Как възприемаш спорта? Като трамплин за печелене на медали, като източник на престиж или за себедоказване?

– Спортът е единственото нещо, в което можеш да кажеш точно кой си и къде стоиш със своите постижения.

– За какво мечтаеш?

– За спокоен живот.

– А за шеста световна титла?

– Титлата не е мечта. Аз доказах на себе си, че тези мечти се постигат. Шестата световна титла трябва да бъде пожелана, тя не е мечта.

– Има ли нещо, от което да се страхуваш на тепиха и в живота?

– Не, много уравновесен човек съм.

– Би ли продължил изречението: За мен спортът е:..

– Възпитание.

Източник:
Стефани Стефанова, „7 дни спорт„