В продължение на цял месец един от най-перспективните български джудисти, играч на пазарджишкия клуб „Кодокан“, Павлин Спасов беше в японската столица, по-точно в доджото на „Кодокан“. Уникалният шанс да пие вода от извора на известната японска школа е спохождал преди това и треньора му Георги Георгиев, който смята, че това безспорно е полезно за 18-годишния Спасов. Павлин разказва за впечатленията му от Страната на изгряващото слънце и начина на спортуване там.

„Всичко в Япония е много различно. Джудото също. Няма нищо общо с Европа. Джудото е като религия, предава се от поколение на поколение и виждаш как японски състезател тренира като баща си, дядо си, прадядо си, прапрадядо си… Ние бяхме в школата на „Кодокан“, на 30 минути пеша от топ центъра на Токио. Сградата е на 8 етажа и освен много зали има и спални, в които живеят джудисти. „Кодокан“ не е университет. В Токио има около 25 университета по джудо, а четири от тях са особено квалитетни. Най-добрият е „Нипон“ (името на Япония на японски, б. р.), който е официален спонсор на японския национален отбор по джудо. А вторият по сила е „Пекайто“. В тях се обучават хиляди джудисти – от най-малки хлапета до дядовци. При нас например още тренираше и се състезаваше японец на 94 години.

Любопитното е, че всеки университет и всяко училище има отбор по джудо, който е свързан с фирма. Тази фирма намира работа на джудистите, които завършват университета. Колкото си по-добър, по-голяма заплата получаваш, а ако си много добър, въобще не се налага да работиш, а само се водиш на щат“, пояснява Павлин Спасов, който още като голобрад юноша стана трети на европейската купа по джудо за мъже, а на държавното за мъже през 2015-а убедително срази шампиона за мъже на 2014-а опитния Янислав Герчев от сливенския клуб „Хаджи Димитър“.

„След като мина „Големия шлем“ на Токио, имахме 25 дни подготовка в „Кодокан“. Режимът беше изтощителен, но всичко преживяно за мен бе изключително ценно. Сутрин ставаш, закусваш, тренираме два часа за техника – за всяка техника си има определено упражнение и като го изпълняваш правилно, се получава. Следобед тренировките също бяха големи, общо по 4 часа. Освен за техника правехме и много борби – поне двайсетина на занимание. На 15-ия ден всички от групата (бяхме петима българи, но и многото останали чужденци се изморяваха) бяхме гроги. Нямахме много свободно време, но все пак успяхме да се потопим в японската култура и извън залата. Качихме се на Токио тауър, която е по-висока от Айфеловата кула с 3,333-те си метра. Разгледахме Двореца на императора, където правехме и кросове – обиколката му е 5 километра и позволява да тичаш на воля (Дворецът и вътрешните градини не са публично отворени – само на 2 януари и 23 декември посетители могат да влязат и да видят членовете на императорското семейство, които правят публични изяви от балкона, б.р.). Японците са много различни. Изключително възпитани. Но и много забързани. Постоянно търчат, за да не закъснеят за работа. Много са стриктни и изпълнителни.

Има японци, които работят като конуси на паркингите. Окото им не мигва даже. Стандартът на живот е много висок. Един продавач в обикновен магазин получава равностойността на 3,000 долара заплата. Всички са любезни, но имат ясно отношение към тревожните събития, които се случват напоследък навсякъде по света. Разбрахме, че в Япония е имало само две джамии, но след атентатите в Париж са ги затворили. Мюсюлманите пък имат лимит от 9 месеца за престой в страната. Въобще на тази тема са стриктни и действат. Ще ти дам пример. Бяхме в метрото и при нас се качиха две жени, забулени с бурки – мигом всички японци станаха като по команда и напуснаха. Вагонът се опразни. И видяхме един от примерите за тотално игнориране на мюсюлманите от японците“, казва Павлин.

Той и останалите от групата (треньорът Свилен Скерлев заведе в Токио четири момчета и едно момиче) веднъж се изгубили в метрото. Бързо обаче се оправили, макар японците по принцип да не говорят чужди езици, а надписите навсякъде да са изключително на японски. „Разбирахме се с жестове и движения. Същото беше и в залата.“

Любопитното е, че японците искат да подражават на американците. Най-популярният спорт в Япония е… бейзболът. Джудото е едва на трето място след сумото. В джудото обаче японците нямат равни. Те са просто най-добрите и неслучайно имат най-много спечелени медали от олимпиади и от големи форуми. Президентът на Русия Владимир Путин, колкото и пари да налива в този спорт, японците няма кой да ги стигне. За тях това е религия, практикувана от прадедите им, затова и живеят в тези университети през целия си живот и са се посветили на джудото“, впечатлен е Павлин Спасов. Следващото изпитание за него е в края на януари, когато ще се проведе най-големият български международен турнир „Освобождение“.

Генсекът на българската федерация Асен Коруджиев заяви, че олимпийски медал от игрите в Рио е цел номер едно на родната централа. Той раздаде годишните награди на най-добрите състезатели и треньори за изминалата година, а сред отличените бяха европейският вицешампион и носител на олимпийска квота Ивайло Иванов, световният и европейски първенец за юноши Денислав Иванов, европейската шампионка при юношите Бетина Темелкова и Магдалена Върбанова.

„Освобождение“ е турнир от Европейската купа и носи точки за ранглистата за олимпийските квоти, а квалификациите за Рио де Жанейро продължават до май. За съжаление Павлин няма да може да се класира за Рио, но ще продължава да се обиграва и да трупа ценен опит. Треньорът му Георги Георгиев вярва, че той ще успее за следващата олимпиада през 2020-а. А и тя е във вече познатия му мегаполис Токио.

Източник: bg-voice.com