Навръх рождения си ден 25 февруари, Боян Радев даде пиршество за очите и душата. Колекционерът извади от личната си сбирка 30 безценни платна на Васил Бараков и ги изложи в галерия „Нирвана”.

Художникът, който е един от триото „Бараците”, заедно със Златю Бояджиев и Давид Перец, е бил близък приятел на първия българин с две олимпийски титли и затова Боян Радев притежава картини от различни периоди на живота му. А вече е собственик и на уникален графичен портрет на Бараков, нарисуван от Светлин Русев – подарък от академика за рождения му ден.

В галерия „Нирвана” да поздравят рожденика дойдоха Дора Бонева и Георги Чапкънов-Чапа, Валентин Старчев, бившият председател на парламента Борислав Великов, шампионът по борба Александър Томов, писателят Васко Жеков и безброй ценители на изкуството.

Преди това, обаче Епицентър.бг отиде на гости в дома на прочутия меценат, колекционер и шампион Боян Радев и… попадна в истинска съкровищница, пред която пещерата на Аладин бледнее.

Платна на най-големите български художници – от Майстора и Васил Стоилов, през Златю Бояджиев, Дечко Узунов и Жорж Папазов до Станислав Доспевски, Ненко Балкански и Иван Ненов.  Римски  и тракийски барелефи от мрамор и камък на 2000 години, вековни икони, малки пластики…  Сбирка, за част от която, всеки колекционер би стигнал дори до убийство. Може би затова Боян Радев нощува на миндер сред тях, като жива охрана.

В „охранителния бизнес на съкровищницата” е включена и съпругата му Мария. Когато той излиза, тя  пази несметните културни богатства и обратното. И не само – те са част от битието им. „Трудно могат да се видят картините на един художник през всички периоди от творчеството му, в развитие”, казва Мария Радева. Отдавна е приела две трети от големия ѝ апартамент да прилича повече на трезор за произведения на изкуството, отколкото на дом. И все пак – атмосферата тук е неповторима…

Разговорът скача от картините към спорта и отношенията с художниците, прекъсван от постоянен телефонен звън – приятелите поздравяват рожденика, както и от лиричните отклонения на домакина, който изважда с уверен жест от някой куп платното, което иска да покаже.

„Тази е единствената работа на Елиезер Алшех, когато е рисувал Венеция. Само аз я имам. Купих я случайно. Поискаха ми сериозни пари, платих, защото знаех, че няма да имам друг шанс. Навремето дадох 2000 долара за нея. Тогава толкова струваше един апартамент. Но изкуството няма цена”, започва Боян Радев, вижда къс древен камък и се сеща: „Дарих много римски мозайки и мраморни барелефи на НИМ“.

„Малките пластики са повече от 300. Имаме цяла стая, в която не може да се влезе. А от Кольо Желязото (Никола Терзиев – б.а.) притежавам четири фигури по два метра, както и няколко керамични автопортрета. Тази картина на Иван Ненов – „Очакване” е много хубава. Навремето купих 25 от него и поисках да ми подари една. Взех най-красивата – „Мома” (изважда я от един прашен куп)“, не спира да нарежда Боян.

– Не ви ли се подиграваха другите спортисти, че събирате картини?
– Докато се борех, не събирах. Като пипна нещо,  имам очи само за него. Отдавам му се докрай!
Намесва се Мария Радева: На Боян  природата му е такава. Характерът му е такъв – свикнал е да побеждава. И след спорта, тази свободна валенция трябваше да се замени с нещо. Добре че бе изкуството.

– Първата ви картина е от Стоян Илиев. Той ли ви запали по събирането?
– Тя е страхотна! Една мадама с птичка в ръце. Един ден двамата със Стоян чакахме пред един кабинет и един и същ човек ни лъжеше. Аз исках да си сменя апартамента, а той – ателието. Викам му: „Какъв си ти, висиш тук като луканка като мен? – Абе, художник съм. – Я, ми подари една картина. – Ще ти подаря.“  Качвам го на колата, отидох в ателието му и ми подари картина. Докато си приказвахме, му казах: „Ще отида и при бай Дечко Узунов да си взема една картина. – Глупости, как ще ти даде Дечко Узунов картина на теб?!”.

Сложих си аз картината на Стоян Илиев в багажника и си викам на акъла: ”Ама че чукундур!  Що да не ми даде картина на бай Дечко. Той ме обича като син“. Ядосах се и отивам при бай Дечко. Казвам му: „Бай Дечко, колекционер съм от вчера, една картина трябва да ми дадеш. – Веднага, мойто момче!“  Вика на жена си: „Олге, ела. Виж го, този нашият Боян, и той станал колекционер”. По онова време бай Дечко беше шеф на Съюза на художниците. Каза ми да отида на следващия ден при него: „Ще се обадя на 7-8 художници да ти дадат веднага работи”. И за 10 дена аз вече имах 20 картини!
После се обадих на Светлин Русев, Енчо Пиронков, пловдивската група…И така тръгнаха нещата.

–  Какво би бил живота ви без колекцията?
– Не знам. Може би щях да стана научен работник (смее се). Благодаря на Господ, че ме бутна в тези неща, защото ме изпълват с емоции, със сила, карат ме да работя. Още от първите картини усещах, че не трябва да се отказвам.  Аз съм един от късметлиите, защото навремето нямаше колекционери. Никой не купуваше. Например, ако купех една картина на Майстора за 300 лева (те по толкова вървяха), и на другия ден имах нужда от пари и исках да я продам, нямаше кой да я купи. Времената бяха такива и работеха за мен.
–  Как избирахте картини?
– Всеки ден минавах 1000 км. По 3-4 пъти ходех до Пловдив. Стана в пет сутринта, паля колата, карам до Варна за една картина и се връщам. До Пловдив съм ходел по два-три пъти на ден. Тогава още не ги разбирах. Отивам, взимам на Златю картината, оставям капаро, казвам: „Ще ходя жена ми да я види, щото ако не я хареса, ще си имам разправии” и право при Иван Вукадинов или Светлин Русев да си кажат мнението.

–  Някой опитвал ли се е да ви излъже?
– Навремето нямаше фалшификати. Сега е пълно! Вика ме една галеристка „Ела, имам страхотна работа от стария период на Златю”. Отивам  – гледам моята картина, която не е излизала от къщи.  Направили менте!  За съжаление, това се е превърнало в манифактура. Но по тази начин се изтарикатих. Вече не давам да снимат много у нас, за да не копират  картините. Сега ще ви покажа уникални платна на Георги Баев-Джурлата. Той все сини ги рисуваше, а тази е в червено.  /показва ни ги и ни моли да не снимаме/

–  Е, сигурно постепенно сте започнали да разбирате и вие?
–  Човек неусетно поема знания и започва да разбира, когато колекционира толкова години. Нали общувах само със скулптори и художници, попивах. Виждаш ли го голото тяло там в ъгъла. /Показва малка пластика върху етажерка/ То е уникално! На Любомир Далчев е. През 20-те години го е подарил на Васил Стоилов. Били са големи приятели. Аз го купих от семейството на Стоилов. Тази масичка /велоколепна малка масичка с изящна дърворезба/ също е принадлежала на Васил Стоилов, при мен е зеленото керамично конче от неговия дом. От един голям скулптор е.

– А Дечко Узунов давал ли ви е съвет?
– Да, но от друго естество. Когато понатрупах колекция, го бях поканил с жена му на вечеря, и той ми каза: „Бояне, като гледам колко си събрал, искай да ти дават разписки, че тези твойте от Държавна сигурност ще те питат откъде имаш толкова пари за подобна колекция“.

–  Енергията на картините около вас не ви ли въздейства?
– Въздейства ми финансово, че нямам пари. Но пък имам картини. Тази е на Златю Бояджиев от първия му период – 1942 година, а това е първата съпруга на Енчо Пиронков, а това пък са три портрета на Катя Паскалева. /Всичките са по стените но дяма му./ А това пък е най-добрата картина на бай Дечко – художникът Христо Нейков като малко дете /Картината е уникална!/ Това пък е свещеник, рисуван от Станислав Доспевски. Всички тук пък са на Стоян Венев. Те са за следващата изложба.

–  Как решавате коя картина да вземете?
–  Колекционерството не е за всеки. Винаги съм имал съветници: Атанас Яранов, лека му пръст, Светлин Русев, Иван Вукадинов – това са сериозните автори, които са ме консултирали.  Човек с времето си изработва вкус и поглед.

Погледнете тук – „Сватба” на Златю Бояджиев от 1971 година два на три метра. Имам десет в този формат. От неговото творчество притежавам картини от всеки период – от първите му стъпки, до времето след инсулта, когато започна да рисува с лявата ръка /Въздействието на ограмните плат на Златю е невероятно!/.     

–  Той ли ви е любимият автор?
– Нямам любим автор. Всички са ми любими. Имам различни периоди – Бенчо Обрешков, Майстора, Златю Бояджиев, Васил Бараков… Бараков всичко сам си правеше – смесваше си боите, грундираше платната. Казваше ми: „Бояне, цял живот се мъча и се боря с този зелен цвят да го докарам”.

– Какво ви накара да продадете мерцедеса си, за да купите 80 картини на Бенчо Обрешков?
– Сам съм се накарал!  Всичките пари, които съм имал, съм ги обръщал в изкуство.  Материална стойност – никаква! Но пък имам Жорж Папазов. Най-хубавата му картина в България  и съм я купил преди 40 години.

– Някога хрумвало ли ви е, че може да събирате нещо друго?
– Никой път не ми е минавало на акъла да влагам пари в нещо друго. Аз съм един от най-истинските колекционери, защото съм започнал да събирам преди 10-и ноември 89-та, когато никой не го правеше. Още тогава всичко, което изкарвах,  го давах за картини. Не съм имал на ум, че ще дойдат такива моменти, картина, която съм купил  за 300 лева да мога да продам днес за 100 000 евро.

Пък и съм сантиментално свързан с тях. Бил съм приятел или с художника, или със семейството му.  Общували сме с години. Продавам само когато се наложи или заменям една, за да получа друга, която много искам.

Съпругата Мария Радева вметва:  Имахме едни старинни мебели, купени от една германка, донесени преди десетилетия. Когато бяхме във Виена, връщам се в отпуска и гледам – мебелите ги няма, а по стените Златю Бояджиев. Боян ги заменил за картини.

Боян не обръща внимание на забележкаата на Мария и продължава с преклонеието си пред платната: Но Бенчо Обрешков все пак е голямата ми любов. Не го познавам лично. Той умира през 1970-а. Общувам със семейството му. (Докато разговаряме се обажда внучката на художника да честити рождения ден на Боян Радев);

–  Коя е най-ценната ви картина?
– За мен всички са ценни. Но това е гравюра на Рембранд от 18 век. Надписът е „Само Боян Радев у нас може да притежава истински Рембранд”. Подарък ми е от Светлин Русев. И е много ценен офорт, защото е от първите отпечатъци.

А тази картина от Бенчо Обрешков я купих съвсем случайно. Среща ме на улицата една жена, която живее в чужбина. „Вие ли сте Боян Радев. – Аз съм.  – Дала съм в Кюстендилската художествена галерия една картина на Бенчо Обрешков, но се бавят с плащането. Искате ли да я купите? – Искам. Колко? – 3000 долара“. Качваме се на колата, газ до Кюстендил, взимаме картината, броя й парите и за два часа свършихме работата.

– Вие сте борец, а те са творци. Как поддържахте приятелства с художниците?
– За мнозина съм се грижил. За Васил Бараков, за Васил Стоилов – от сутрин до вечер. За старите майстори. Бай Дечко Узунов умираше за мен. Като син ме имаше. Страхотно ме обичаше. Лекарства за очите, хартия, акварелни бои му носех. Имахме човешки отношения в продължение на дълъг период от време.  Когато бях културен аташе във Виена, той дойде със съпругата си Олга и аз му викам: „Бай Дечко, искам да ти подаря най-скъпия блейзър. Ела и си избери.  – На мен не ми трябва. Вземи я Олга, каквото иска да си купи“. И Олга си тръгна с големи пакети.

В куфара си бай Дечко имаше едно тесте акварели. Даме ми ги.  Ама го правеше така, че жена му да не види.  Промъкваше се под прозореца, за да ми даде картина.

Мария се включва отново в разговора:  Веднъж бяхме при бай Дечко. Той беше извадил платна от своя цикъл голи тела – дупета, бюстове…. Много красиво – и секси, и естетично. И Боян му вика „Ей, бай Дечко, откъде такива мадами“, а той леко заекваше „Ппппо памет, Бояне, пппо памет“.

– Има ли картина от него, за която съжалявате, че не ви е подарил?
– Беше обещал да ми даде живописна творба от цикъл с голо тяло. Отивам при него. Той вади една страхотна! С две голи тела – „Цигането“!. Този цикъл му беше страшен. И таман започна да пише на гърба ѝ:  „На Б…“ и влезе Олга в ателието. „Не! Дечко, тази работа ми е любимата. Няма да я даваш!“. И не ми я даде. При бай Дечк, каквото каже Олга, това ставаше.  Къде отиде тази картина – не знам и досега. Но много съжалявам.

Мария Радева: Успокой се, не можеш да имаш всичко.

Боян Радев контрира:  Трябва да се опиташ всичко да имаш!

– Не мечтаете ли за някаква картина?
– Вече съм стар, не мога да мечтая. Ловджията ходи на лов, но невинаги убива. Обаче ходи. Има желание. И аз контактувам с колекционери. Не знаеш кой какво има и какво ще извади да ти предложи. Длъжен си да провериш.

 – А от новите художници, от младите, харесвате ли някого?
– Нямам време да ги чакам да станат художници. Те правят по три картини на ден. Какви творци са?! Иван Вукадинов 15 години работи една картина и не е спрял още.

– С Бараков сте били приятели до смъртта му.
– И след нея. Правих в „Ракурси“ изложба на Васил Бараков, звъни телефона на галерията. Една жена пита& „Там ли е Боян Радев? -Тука е. -Дайте ми да говоря с него. -Ало, кажете.- Г-н Радев, извинявам се, че ви притеснявам, но знаете ли, че гробът на Васил Бараков е така занемарен, че не личи, че е имало гроб там.- Каквото мога ще направя, отговорих“.

Затворих телефона и викам на сина на Васил Бараков: „Мирко, ето ти 1000 лева, искам на баща ти гроба да го направиш както трябва. Да личи, че е на Васил Бараков“. Дано да го е направил.

Нормално е, морално е. И на Тодор Иванчев, който ме откри като борец, отидох в Перник, платих да му направят гроба с мрамор.

– Как така ви откри?
– В мината. Там работех в един бункер. Когато вагонът се изсипе с кюмюра, ние бяхме длъжни целия влак да го изчистим за 40 минути. Страшна жега! Аз работя с един чук – „вария”,  тежеше 12 килограма. А още нямам паспорт, понеже не съм навършил 16 години. В рудника ме уреди главният електротехник, който беше от нашето село – Мошино. Багерът като закопае някоя буца кюмюр, трябва да я разбия за секунди.

Казах на онзи, дето работеше с мен,  да отиде да ми донесе една манерка с вода, че умирам. „Ти ще отидеш, по-млад си“, отвърна ми. Отидох на чешмата, а там на сянка седи един човек. Пийнах малко вода и му казах: „Извинявайте, можете ли да ми измиете гърба, че страхотно ме сърби от пепелта и кюмюра“.

Лягам под  струята и човекът ми изми гърба: „Ама много си як, откъде си?”. А аз в ТКЗС-то от малък мъкнех чувалите по 80 кила от земята, вдигах го, още когато бях 14-15-годишен. Сам работех с каруца. Ставам сутринта в пет часа, карам конете на вода, крадях им зоб, за да са гледани…

„На колко си години?, пита ме човекът. – „Нямам 16 години”.  И ми вика  – „Аз съм борец. Искам довечера да дойдеш на стадиона. Ама твърдо. Иначе на другия ден ще се разправям с тебе. – Добре бе, ще дойда”.

Отидох. Бях с една ватенка, с гуменяци. Представи ме той на треньора и на отбора: „Това момче е от Мошино, много е  яко. Хвърлиха ми едни гащета: „Съблечи се, наблюдавай как се борят другите“. След малко казва: „Загрявай, ще се бориш с ей тоя. Борил ли си се? – Не, освен по ливадите с каруцарите и говедарите“.

Като излязох, като го хванах тоя, ще го утрепам. Вдигах го надолу с главата.  Всички ме гледат. Тишина страхотна. Когато свърши срещата, треньорът ми вика:  „Ти знаеш ли кого смачка? Този е четири пъти шампион на целия Софийски окръг. Утре да си на тренировка. Всеки ден те искам”. Ходих 20 дена. И треньорът ми даде едно писмо до директора на мината за отпуска 10 дена да ходя на окръжно първенство в Ботевград.

Отивам аз при завеждащ смяната и му казвам: „Така и така, аз съм борец. – Какъв борец си ти, бе? Я изчезвай и отивай да разбиваш кюмюра. – то ти документа, ако не ме пуснеш в отпуск, напускам рудника. – Добре. Пиши неплатен отпуск”.
Десет дена тренирах.

– Правилата кога ги научихте?
– Какви правила? Излизаш,  мачкаш и това е. Тръгнахме за състезанието. Качиха ни на една молотовка с пейки. Навремето с такива молотовки караха жените да копаят на полето.  За пръв път излизам от Перник. Минавам през София и си викам „Къде съм тръгнал?”.  Когато минахме Витиня си казвам „Леле, какви планини, какво чудо!” и гледам като левскар за дузпа. Отивам в Ботевград.

Настаниха ни в училище – дюшеците по земята и по един чаршаф отгоре. Няма възглавници. Почна първенството. Като ги хванах от първата среща, ги съсипах. Избих ги всичките!  Тръгват да ми правят хватки  някакви, а аз ги натроших като кошници. И станах шампион. Пише „Софийска правда” „Боян Радев, шампион,  надежда!”.  С вестника в джоба отидох при каруцарите на село, черпих ги. И си казах „Тука няма връщане”.

И започнах да тренирам всеки ден. За половин година станах републикански шампион за младежи.  Юноша бях, а ме включиха в националния отбор за мъже. Бях страхотен. Бягах 100 метра за 12 секунди и нещо. Бях 90 килограма – бърз и експлозивен. Универсален спортист – кънки карах, ски, плувах страхотно.

–  Младите хора ви знаят повече като колекционера Боян Раден
–  Ами, да. Не ревнувам.

– Кажете как станахте първият българин с две олимпийски титли?
– Къде ще ме връщате 50 години назад!

– Че то си е легенда човек да се бори с незараснала операция.
– Нямах 20 години, когато станах шампион за първи път. Тогава влизах в казармата. 1967 година се борих опериран в Букурещ. Бях един месец в болницата, извадих дренажа, отидох на състезание и победих.

– Разкажете за олимпиадата в Мексико?
– За там тренирах цяла година на Белмекен. За да свикна с височината и разредения въздух. Другите ходят, връщат се – аз си стоя там и си тренирам. Бях намерил ловни патрони на готвача и той – мой човек. Готвеше ми разни мръвки, дивеч.

Когато отидохме в Мексико, имахме 40 дни за подготовка и аклиматизация. Тренирахме на закрито. Идват унгарците и викат: „Боян, с тежката категория да направим една среща”. А унгарецът ми беше сериозен противник.  Треньорът не ме пуска:  „Недей ще се контузиш. Този е 160 кила, две метра и нещо висок. Какво като е 160 кила?”

Аз бях 95. Но като го хванах този Козомо…, а той беше два пъти олимпийски шампион в тежката категория. Много ме уважаваше. Беше само мускули, не някакъв шкембар.  Вика ми „Боян, но темпо” /без темпо/. А аз като му наложих едно темпо, свалих го два пъти, не издържа и се отказа.

След това отидох при турците – свободна борба. После при шведите – в тежката категория. Гледаха ме като все едно съм паднал от някъде. Започнахме състезанието.  Вече им бях взел страха.

Бях си взел една гюдерия от Ловеч метър на метър. Когато ми свърши срещата, аз с гюдерията се бърша като животно. Те се чудят какво е това. Намятам я на рамото. Те с едни халати, едни джапанки, а аз бос. И ги респектирам. Голям джумбуш беше.

Обаче през 1964 когато станах олимпийски шампион, и на стълбичката като свърши химнът, противниците ме хванаха всеки за по един крак, качиха ме на раменете си и две обиколки направиха на залата в моя чест. Беше невероятно! Награди ме лично президентът на борбата, а той никога не е награждавал друг, освен мен на двете олимпиади, и един французин, който стана шампион в Мексико. Голям фурор!

– В България как ви посрещнаха?
– Върнах се в България. Вестниците нямат снимка как съм станал олимпийски шампион. В едно малко каре – само съобщение. Яд ме е. Вдигам телефона на шведа Пеле Свенсон, който остана втори: „Дай ми една снимка, че нямам”. И той веднага ми изпрати. Чак тогава излезе снимката. В интервюто си пред Кеворк тогава казах: „Журналистите, които бяха дошли да ни снимат в Мексико, бяха по магазините, затова когато станах олимпийски шампион нямаше кой да ме снима.”

А онова, дето ме носят противниците, го имаше и на снимки, и на запис, но 20 години не ги пуснаха. А това е страхотна работа, такова признание! От всички олимпиади няма такъв случай противниците да носят победителя на раменете си.

– Казват, че и никой от отбора не е дошъл да вика за вас на финала?
–  Да, стояха си в олимпийското село, защото знаеха, че ако спечеля, ставам първият българин два пъти олимпийски шампион.  Бях на финал и няма с кого да се сборя в съблекалнята, за да загрея. Дойдоха само двете турчета в отбора Саид Мустафов и Осман Дуралиев „Бате, давай ще загряваме тебе!”. И победих!

– Ами прочутият „Форд Мустанг” – навремето единствен в цяла България. Той ли ви беше наградата?
–  Нищо подобно. Бях се нервирал, че не ме подкрепиха. Тогава си рекох: „Чакай, сега ще ги издразня още повече”. Искам да си купя един „Форд Мустанг”, а шефовете ме спират: „Недей, ще правиш реклама на капитализма”.

Ама аз искам. Командировъчните ни бяха 500 долара, премията за олимпийската титла – още 500. А бях изкарал и 2000 долара на покер в олимпийското село. В магазина на „Форд” виждам един страхотен, последен модел „Мустанг Гранде”. „Колко струва? – 8000 долара.” -Ама аз нямам толкова. Бях отишъл с делегацията, които знаеха мексикански. Ченгетата дойдоха и те, да видят какво ще стане. Водач на групата беше Петър Стоянов от Шесто управление на ДС. Той ми съобщава: „В Америка са много по-евтини, по 2500 долара”.

Казах му: „Набери ми посолството във Вашингтон и казвамв слушалката: „Дайте ми резидента”. Той се обажда: „Бояне, прегръщаме те цялото посолство. – Благодаря ти за прегръдките.  Отивай сега в магазина, уреждай един „Форд Мустанг Гранде”, маслено зелен да бъде. Когато кацнем на летището в Ню Йорк, ще дойдеш да ти дам парите.”.

Дойде на летището, взе да ме прегръща, седнахме на една маса, аз вадя парите, а той:  „Неее, не така публично, вънка ще ме утрепят”. Бутнах му под масата пачката и след 7-8 месеца –  Ню Йорк-Риека-София.  Пристига Форд Мустанга на 30 април. Паля аз мерцедеса. Викнах двама от УБО и един митничар да разпечатат пратката.

Свалих от моя мерцедес табелките с номер 5555,  сложих ги на мустанга и отпраших към Пловдив. Оттам към Бургас. Каня борците на обяд да ги черпя за олимпийската титла. Никой не дойде в ресторанта. Като скиваха колата, всичко изчезна.  Когато видя Форда, и министърът на вътрешните работи Ангел Солаков се намръщи: „Не е трябвало да правиш тая работа”.

–  Май е било голяма завист?
– Така си беше. Аз когато отивах на работа в Министерството на вътрешните работи, я паркирах отстрани.  Един ден Ангел Солаков ме вика,  казва на секретарката си: „Дай ми за Боян каквото има написано”. И ми показва един куп с доноси срещу мен. Мерих го – 47 см беше висок.

„Тази кола да я махаш. Дразниш обществото, правиш реклама на американците. – Нямам против, другарю Солаков.  Да я вземе Първо управление  и в чужбина да си работят с нея. Обаче искам за нея един мерцедес. Като на Политбюро. То никого не дразни с мерцедесите. Значи и аз няма да дразня обществото“. Солаков се обади на шефа на Първо.  Прибраха Мустанга. След два месеца отидох до австрийската граница да си взема мерцедеса – бижу!

– Какво стана със „скандалния” Мустанг?
–  Дадоха го на резидента ни в Аман, столицата на Йордания, Аначков.  Това е кола с история!
И всяка моя картина си има история. Затова са ми скъпи на сърцето!

– Някой от президентите идвал ли е да ги види у вас?

– Всички с изключение на последния.

Автор: Магдалена Гигова / epicenter.bg