Огнян Макавеев, един от утвърдените ни треньори, отпразнува 70-годишен юбилей.

Сред неговите възпитаници са редица шампиони и медалисти от големи първенства – 
Валентин Йорданов, Симеон Щерев, Валентин Райчев, Георги Янчев, Исмаил Абилов, Славчо Червенков и др.

Макавеев дълги години преподава в Националната спортна академия, треньорски профил. А в момента е член на треньорската комисия на Международната федерация по борба и вицепрезидент на Българската федерация по борба, отговарящ за свободния стил – мъже, юноши, кадети.

– Правили ли сте статистика, колко треньорски години имате зад гърба си и кой е на-големия ви връх?
– Престоят ми е повече от 40 години, аз съм бил не само старши треньор, но и помощник треньор. Всъщност в тази професия съм от 1968 г. А за „върхове и долини“ – трудно ми е да говоря. Но като чели има два периода – 1978/1980 г. и 1984/1987 г.
В първия период изградихме един хомогенен отбор, който на континентални и световни първенства бе стигнал до нивото на най-силите борци. И в директен сблъсък срещу тях завършвахме наравно 5:5.

– Как се работи с големи имена?
– Преди да са станали големи, те са били малки. Така че, не съм започнал да ги тренирам направо като големи. Но, ако говорим за характери не трябва да разбираме само своенравни, опаки, трудни. Големите характери са упорити, целенасочени, всеотдайни. Затова казвам: лесно. Защото един възрастен казваше: Дай ми на мен луди коне. В онези години никога не ми се е налагало да променям плана си заради някого, да сменям тренировките, да намалявам натоварванията. Всичко е било планирано след дълго обмисляне. И като натоварване е било изпълнено на 100 процента. Така, че е истинско удоволствие да се работи с хора, отдадени на своята кауза, и които искат да стигнат високо.

– Има ли ли сте любимци?
– Тази работа е доста деликатна. Обикновено всеки треньор си има свои фаворити, но така изглежда отстрани за повечето, които по един или друг начин се чувстват засегнати и пренебрегнати. Стремял съм се да бъда обективен. Сред голямата конкуренция трябваше да избираме точно определени състезатели, които са в най-добрата си форма и най-добре подготвени. И в повечето случаи този избор се е оказал правилен. Но за любимци не мога да говоря.

– Този, който е отпадал от голямо първенство, как сте го мотивирали да продължи да се подготвя?
– Навремето имаше много равностойни борци. Но ако един състезател, който не е определен за съответното първенство, губи своята мотивация – не е необходимо да се полагат особени усилия да продължи да се готви. Не би трябвало човек, който мечтае за олимпийски връх, едно такова сътресение да го изкарва от релси. Разбира се, налагало ми се е да провеждаме разговори, нещата бяха сложни във всяка една категория. Трябваше да имаме минимум двама равностойни състезатели при положение, че единият се контузи…

– Имали ли сте разочарования, като треньор?
– Имал съм, но те в нищожен процент са свързани с отбора, с колегите. Обикновено бяха свързани с управленския орган, тогавашния Български съюз за физкултура и спорт (БСФС). Но след години разбрах, че някои от решенията съм приемал емоционално и не винаги съм бил прав. Но е трябвало да мине време, за да го осмисля.

– Какво не трябва да си позволява един педагог?
– Педагогическото майсторство е решаващо в треньорската работа и педагогическите принципи не трябва да се пренебрегват. Да, трябва да има различен подход, но в никакъв случай не може да се допуска един състезател да бъде руган, обиден, унизен, оскърбен. Да, има случаи, в които се казват по-остри думи, критикуват се определени постъпки. Но това, което би трябвало да се знае от педагозите и треньорите, е че едно нещо може да бъде казано по 100 различни начина. И трябва да се намери такава форма на изказа, че състезателят, към който е адресиран, да не бъде оскърбен, а да бъде стимулиран да поправи грешките си. От друга страна не е необходимо да се върви само със забележки, критики. Понякога по-добра работа вършат поощренията, похвалите.

– Навремето е имало голяма конкуренция, сега съставът ни е доста камерен. Какво трябва да се промени?
– Едва ли някой може даде вълшебна рецепта. Но не трябва да се правят сравнения между различните времена, тъй като условията са различни, хората са различни. Начинът на живот се е променил. Така че, паралел и сравнения – не бива да се правят.
Има много фактори, които са определящи, трудно е да се даде еднозначен отговор. Аргументът за спортните училища, ако е верен – ще е лесен за изпълнение… Навремето, децата, които искаха да спортуват, идваха от малките градове и села. Те имаха изградени трудови навици, защото там са научени да копаят, да косят, да гледат животни. И когато идваха в спортните дружества тези деца имаха много добра координация. Ако сега се огледате по улиците рядко ще видите деца, които играят на дама, скачат на въже, а ако им кажете „чилик”, каквато беше една от най-популярните игри навремето, няма да разберат какво им говорите. Ето, разликата започва още оттам. И следващият главен проблем… Има деца и треньори, които работят с тях и те стигат до определено ниво. Но веригата се къса, след като завършат средното си образование. Преди имаше възможност те да получат работа в спортното дружество, да се грижат за семействата си. А сега тези младежи няма къде да отидат, как да си изкарват прехраната. И голяма част от тях са принудени да се занимават с друго.

– Актуална ли е вашата методика сега, а именно състезателите по-често да пътуват зад Океана за тренировки, състезания?
– Съвсем нормално е да се търсят повече контакти със състезатели от различни школи. Защото съперниците на континента се срещат по-често, познават се, а с другите школи контактите са по-малко. Така че това е било компенсирано с двустранни срещи, турнета в Япония САЩ, Монголия, Куба… И смятам, че още е актуално. Защото е казано: С какъвто се събереш такъв ставаш. Ако се събереш с по-класни състезатели, можеш да научиш нещо от тях.

– Как гледате на руския експеримент на предстоящото световно в Лас Вегас, Билял Махов да стартира и в двата стила?
– Това не е експеримент, а е продиктувано от необходимост. След като ги е надвил всички в свободната и класическата борба… Но не е прецедент. Например, на олимпиадата в Мексико през 1968 г. французинът Даниел Рубен участва и в двата стила и печели два сребърни медала. Имаше и други случаи, на опитни състезатели от единия стил, които се бореха в другия. Но те бяха неуспешни.

– Повечето специалисти бягат от прогнози, но вас какво би ви се искало да направят нашите борци на световното в Лас Вегас?
– Да се класират по-добре от предишното първенство.