Ивайло Иванов е един от спортните таланти на България, които вече имат международна слава. Макар джудото да не е толкова популярно у нас, той вече се прочу, след като направи серия от силни резултати на големи турнири и си осигури място на олимпийските игри в Рио. Всичко започва преди повече 14 години в Монтана, когато Ивайло Иванов влиза в залата по джудо и започва да прави хватките в японския спорт. Другото е история, която 21-годишният джудист разказа пред „7 дни спорт“.

– Кога започна да тренираш и кой те запали по джудото?
– По джудото ме запалиха момите родители. Бях много буен като малък и не ме свърташе на едно място. Залата по джудо в Монтана бе на 300 метра от вкъщи – от другата страна на улицата и малко надолу. Нашите ме заведоха, на мен ми хареса и така започнах. Тогава въобще не съм си мислил, че ще стигна някакво високо ниво и че ще тренирам професионално. Започнах да се усъвършенствам, когато дойдох в ЦСКА в 7-и клас.

– Бил си луда глава, защото си от Монтана ли? Знаем каква е общата представа.
– Не, просто имах много енергия. Бих си луда глава.

– Приятелите ти как приемаха това, че се занимаваш с джудо, и нямаше ли някой друг спорт за теб?
– В Монтана от моите връстници имаше двама-трима, които се занимаваха с джудо, но от най-добрите ми приятели – не. На приятелите ми им харесва, че се занимавам с това, дори винаги ми казват: „Айде, няма ли да ходиш да ги избиеш.“ Радват се на успехите ми. Като малък се занимавах и с плуване, но след това тръгнах с джудото и ми харесва.

– На никое дете мечтата му не е да стане джудист. Какви бяха твоите детски планове?
– В интерес на истината не съм имал мечти за това какъв ще стана. Детството ми премина в игри навън – нещо, което сега го няма и според мен това е много грешно. Дори като дойдох в ЦСКА, не съм имал идея да стана спортист 100%. Просто си казах, че като правя нещо, ще го правя както трябва.

– В кой момент разбра, че джудото е нещо, с което може да се занимаваш още дълги години и то да ти носи успехи?
– Може би като станах европейски шампион за кадети през 2010 година. Дотогава не сме имали европейски шампион.
Видя се, а и треньорите го казваха, че има хляб в мен
След това продължих да се развивам. Имаше и други медали. През миналата година бях в лека дупка. Нямаше медали и леко се бях отчаял. Но сега, през 2015-а, тръгнах силно и завършихме годината добре.

– Колко хора стоят зад победите ти?
– Много хора са ми помагали през годините. Още в Монтана Ташко Танов бе мой треньор и ме насърчаваше много до 6-7-и клас. След това в ЦСКА Венцислав Стоянов и Красимира Томова и Симеон Ценев бяха треньорите, а Симеон Ценев бе шеф на клуба. С Атанас Герчев започнах да работя в националните отбори. Той ми даваше добри съвети и в клуба ми даваха добри съвети. Може би най-голяма подкрепа ми е оказвал вуйчо ми.

– Какво е за теб да знаеш, че ще участваш на олимпийските игри?
– За мен класирането на олимпийските игри бе само първата цел. Но никога идеята ми не е била да се класирам, да видя и да разгледам Рио. За мен най-важното е да отида, да се сборя добре и да опитам да взема медал. Трябва да имам ден, шанс и възможности.

– Някак нетипично е да чакаме олимпийски медал от джудото. Как се развива този спорт у нас?
– Джудото в България е зле, както всички останали спортове, освен може би футбола. Джудото е много тежък спорт, а няма много пари. Няма финансиране, няма реклами. А рекламата е много важна в спорта. Много хора не знаят за джудото, а освен това спортът ни е труден за разбиране. Хората, които са до мен с години – родители, приятели, пак не могат да разберат 100% в кой момент какво се случва и защо се дават точки. Освен това има един момент, че децата тренират до 11-12-и клас, защото още са в училище. След това животът ги завлича и трябва да си изкарват хляба по някакъв начин. В джудото държава, федерация и клубове не плащат достатъчно, че да можеш да се издържаш. Затова 99% от хората работят нещо друго и спират със спорта.

Аз например сега тренирам с Янислав Герчев, който е 60 кг, и момчетата от ЦСКА, но те са на 16 години. Те могат да се развиват покрай мен. Треньорите ми разправят, че преди 1989-а са ходили по 300 дни на лагер. Тогава държавата се е славела със спорта. Сега не се слави с нищо.

– Искаш да кажеш, че дори няма с кого да тренираш?
– Да, няма. Аз мога да поддържам ниво с тях, но трудно мога да се развивам. Като няма борба, да има застрашаване, да тръгват да те хвърлят, ти нямаш ориентация.

– Това означава, че ти трябва да си все по турнири, за да имаш реална конкуренция?
– Не постоянно, но трябва да имам много лагери и турнири, за да се боря с конкуренцията и да вървя напред. В България мога да поддържам и да отмарям, защото джудото е тежък спорт и не може да няма умора.

– А теб защо не те завлече животът? Имал ли си залитания от спорта?
– Имал съм. Особено тази година имаше такива моменти, защото вече се бях ядосал много. Не мисля, че давам малко от себе си и не може хората да се гаврят с теб и да не ти дават никакви пари. Не искам да получавам милиони, а да преживявам, да живея нормално и да мога да се концентрирам върху това, което обичам.

– И как успя да минеш пътя от това, да се отказваш в началото на годината, до това, сега вече да мислиш за олимпийски игри?
– Вуйчо ми и треньорът Герчев са ми голямо рамо. Вуйчо ми казва: „Следвай мечтите си. Не всичко е пари. Ще съжаляваш.“ Така е, но някой път всичко избива и ти идва да се откажеш.

– В Абу Даби спечели златен медал на турнира Гранд шлем. Това ли е най-голямата победа в кариерата ти?
– Да, със сигурност. Това е много голям форум в джудото и до този момент България не е имала медали от такова състезание. Георги Георгиев има медал от турнира в Париж, който в момента е от категорията Гранд шлем, но тогава не е бил. За мен всичко това е подготовка за по-големите успехи, които трябва да дойдат на световни първенства и олимпийски игри.

– В миналото България има медали на олимпийски игри в джудото. Дава ли ти това мотивация, че можеш да го направиш и ти?
– Аз знам, че българите сме качествен народ. Ние сме силни, здрави и в главата ми е това, че не сме толкова слаби, че аз не съм толкова слаб и мога да побеждавам другите
И те са хора с две ръце и два крака и се страхуват. Просто трябва упоритост.

– По света много хора ли се занимават с джудо и пълнят ли се залите на големите турнири?
– Не всички зали се пълнят. Залата в Париж например винаги е пълна. Във Франция джудото е спорт №3. Иначе в Азия много хора се занимават с джудо. На Гранд шлем турнира в Токио първите четири жени в някои от категориите са японки, а това не са най-силните японки и те побеждават останалите най-силни от целия свят. Там има много хора, много треньори. В България треньорите се броят на пръсти.

– Какво ти дава джудото извън спортните резултати и успехите?
– Джудото ти дава много, прави те човек. Е, не всички, де. Джудото ме е научило на дисциплина и е част от живота ми.

– Учението при спортистите е спорен момент. Как беше при теб?
– Никога не съм натискал на ученето. Учех като малък, бях от средните ученици. Като започнах да взимам медали в 9-и клас, казах на учителките, че съм дошъл в ЦСКА да ставам спортист, не да уча.

– Като гледаш сегашното образование, мислиш ли, че си загубил много?
– Не, не мисля. Като гледам в 90% от университетите в България, след като завършиш, имаш много малка перспектива.

– Животът ти в момента е изцяло свързан със спорта, а за много спортисти това продължава и след края на активната кариера.
– Треньорство или охрана (смее се). На мен също ми харесва да се занимавам с деца, стига да има перспектива. Според мен човек трябва да влага в работата с деца, а не да взима от тях. Повече клубове правят всичко това, за да изкарат пари. А няма как да изкарваш пари и да искаш резултати. Първо трябва да вложиш нещо. Това бих го правил като хоби, а не да се прехранвам.

– Може ли един твой медал от олимпиадата да направи така, че да се чуе повече за джудото?
– Със сигурност ще се дадат повече пари и ще се чуе за джудото, защото много хора в България не го знаят. Ще се радвам да има и повече деца, които да тренират.

Тодор Христов, „7 дни спорт“
Източник: Sportal.bg