Напоследък все по-често срещан е терминът „боен спорт“, а като че ли бойните изкуства останаха някакси в сянка. Все по-често се говори за подготвяне на състезатели и трениране с цел да се стане шампион, да се печелят титли на национално и международно ниво. Няма лошо но… Всъщност бойните изкуства са това, което изгражда характера у подрастващите, това, което учи на дисциплина и уважение към другите. В същото време бойните изкуства каляват, както тялото, така и духа.

За краткия ни престой във Варна, екипът на FightNews.bg имаше щастието да се запознае отблизо с едно по-различно и наистина екзотично все още за нашата страна и тайнствено в миналото бойно изкуство – японското Рюкю Кенпо. Носещо, корените си от традициите на древен Китай, но доразвито в Япония, Рюкю Кенпо е запазило своята същност, съчетавайки техники със и без оръжия, изпипвани в тежки и продължителни тренировки.

В доджото на „Икиоикан“ – Варна се срещнахмесъс сенсей Борис Грамчев, който ни даде прекрасната възможност лично да се докоснем до „Кенпо“ в рамките на няколко тренировки. Останахме приятно изненадани, тъй като те освен физически бяха комбинирани и с упражнения за ума и концентрацията.

Историята на Кенпо е доста интересна. През 1372 г. Кралство Рюкю установява търговски отношения с китайската империя Мин, след което на островите проникват, главно от Фудзиен някои китайски бойни изкуства. Голяма група китайски семейства се установява в Оканава около 1392 година и допринася за разпространението на различни китайски изкуства и научни познания, включително и бойни изкуства. Въпреки, че китайската общност живее изолирано, подобно на останалите държави от Югоизточна Азия, именно от нея се прокрадват първите сведения за “Кенпо” – тайнственото изкуство на ръкопашния бой.

„Кенпо е един мащабен стил, които включва в себе си различни подстилове.“, обяснява сенсей Грамчев. „В него се съчетават удари и ритници от Окинавското карате с техники за захвати и ключове, наречени туйте джуцу. Имаме дял по китайско кенпо, където се изучават изключително ефективни техники от животинските стилове в у-шу. Отделно, по време на практиката се обръща внимание на стиловете коппо джуцу и коши джуцу, които те учат да поразяваш както костите и ставите на противника, така и виталните му зони в меките тъкани.“

Повече за тайните на Кенпо прочетете в следващите редове…

FightNews: Кога започнахте да тренирате Кенпо и защо избрахте точно това бойно изкуство?

Сенсей Грамчев: Откакто се помня, бойните изкуства винаги са играели значима роля в живота ми. Първата ми тренировка беше през далечната 1992 г. в една малка гориста местност в близост до Златни Пясъци. Помня, че когато видях за първи път моя сенсей Боян Найденов, останах изключително респектиран. Имаше остър поглед, не говореше много, излъчваше войнска сила и владееше техники, които по онова време можеше да се видят единствено по филмите. С  нас се държеше непринудено и приятелски, но същевременно изискваше желязна дисциплина, огромно желание да се учим и непримиримост пред трудностите, а те, повярвайте ми, никак не бяха малко. Никога няма да я забравя как в края на тренировката сенсеят даде на всеки по един огромен камък, с който трябваше да бягаме няколко километра в гората, без да го пускаме и без да спираме. Изостанах бързо от групата и скоро след това се изгубих в гората. Влачих се с камъка почти час, докато останалите ме откриха. Накрая застанах пред сенсея и си чаках „присъдата”. Той ме погледна намръщено, след това видя камъка в ръцете ми и само кимна. Това беше нещо като входен тест за мен, тъй като бяхме съвсем малка група (5-6 човека), която тренираше на много високо ниво. Хора, които нямаха т.нар. карада дзукури – комбинация между сила, гъвкавост, издражливост и координиция на крайниците не бяха приемани. Така тренирахме около пет години. Нямахме зала, нито кимона, практикувахме всяка събота и неделя, беше невероятно. Тренировките бяха дълги, по 5 часа, всеки път се оказваха различни и никога не се повтаряха. Почти винаги се чувствах така, сякаш трябваше да оцелявам. Това ми даде изключително много. Покрай бойното изкуство учехме и други умения, като това да се предвижваме бързо и незабелязано, да се катерим по дървета и скали, да тренираме постоянно сетивата си. Бързо разбрах, че без такива качества, техниките по бойни изкуства са като платноходи без платна. Пролетта се учехме да дишаме с гората, а през есента да се движим с нея. Например, по земята имаше много нападали листа и сухи клонки и трябваше да се придвижваме само когато имаше полъх на вятъра, за да не бъдем чути. Вятърът раздвижва листата и шумуленето им прикрива стъпките ти. Зимата, когато имаше много сняг палехме огън и тренирахме голи до кръста около него. Продължавахме да бягаме с камъни или с човек на гърба, без значение какви бяха условията. Трудностите сближават изключително хората и създават доверие между тях. А кенпо е такъв стил, че без доверие и уважение към партньора и сенсея не може да придобиеш умения. Помня усещането, когато наехме зала и започнахме да тренираме на закрито – беше като орязана версия на истинската тренировка. Продължих да тренирам и да помагам на моя сенсей цели 22 г. преди да поема по собствен път. Винаги ще съм му благодарен за всичко, което направи за нас. Тогава не го оценявах, но сега когато имам свое доджо осъзнавам какви лишения е търпял за да ни учи.

Аз не избрах да уча Кенпо, просто се възползвах от случайноста, както обикновено става. Никога не съм се стремял да поставям едно бойно изкуство над друго. Считам, че това не е правилно. Това, което се избира е човека, който го преподава. Вярвам, че когато хората срещнат учител, който да ги докосне от първия път, да почувстват силата, отдадеността и желанието му да стои на пътя на Будо, те са намерили своя сенсей. Това е моментът, в който трябва да се доверите на сърцето си и да използвате шанса да се учите от него, докато пътищата ви не се разделят. Да срещне учител, който да му импонира по ценности, характер и отношение, е много специален момент в живота на всеки будока. Не е същото, като да влезете във фитнес зала, да си платите карта за един месец и да ходите, когато ви се иска. Доджото по бойни изкуства е като едно семейство, даже бих казал, че то е нещо като храм. Изисква се много ангажираност, решителност и постоянство за да се учите, докато същевременно трябва да проявявате воля, характер и търпение. Никак не е лесно, но ако се отдадете на това, което практикувате, рано или късно ще установите, че си е струвало.

FightNews: Какво отличава Рюкю Кенпо от останалите видове Японски бойни изкуства?

Сенсей Грамчев: Като всяко бойно изкуство, Кенпо закалява както тялото, така и характера. Започва се с тренировки, които те учат да усещаш лимита и границите на тялото си, а с времето се учиш и как да ги преодоляваш. Това разбира се не е самоцел, а става незабелижимо с годините. Като цяло, кенпо те учи да не се предаваш, да подхождаш прагматично към опасните ситуации и да живееш в хармония със света. При нас има практика, наречена Гашо Гьоки, която те учи да наблюдаваш тялото си отвътре и да следиш състоянието му. Тя е нещо като кратка медитация, след която си балансиран и напълно готов за тренировка. Да се хармонизираш по този начин означава да започнеш да мислиш като човек на действието и да действаш, като човек на мисълта. Тренировките по Кенпо в „Икиоикан“ са винаги различни. Всеки път практикуваме по малко нещо ново, което е един доста различен подход. Това кара дори и напредналите ученици постоянно да поставят на изпитание уменията си и да не притъпяват способността си да се учат. Въпреки, че на пръв поглед е семпъл, Рюкю Кенпо е един мащабен стил, които включва в себе си различни подстилове. В него се съчетават удари и ритници от Окинавското карате с техники за захвати и ключове, наречени туйте джуцу. Имаме дял по китайско кенпо, където се изучават изключително ефективни техники от животинските стилове в у-шу. Отделно, по време на практиката се обръща внимание на стиловете коппо джуцу и коши джуцу, които те учат да поразяваш както костите и ставите на противника, така и виталните му зони в меките тъкани. Поради това, Кенпо съчетава в едно меките и твърдите движения, което е характерна негова черта. Може да се практикува от хора на всякаква възраст и като цяло за него може да се каже, че е начин на живот.

Целта на Рюкю Кенпо е да опази живота и да ви защити в ситуации на крайна необходимост или неизбежна самоотбрана. Това го прави изключително ефективно и практично бойно изкуство. Голяма част от техниките са с висока степен на риск, затова се изисква търпение, внимание и концентрация. По света Рюкю Кенпо се изучава в много армейски части и военизирани групи за бързо действие, като е и основно бойно изкуство във Френския легион. Поради безкомпромисността си, то няма спортно проявление и изобщо е далече от всякаква спортна дейност. Принципите на кенпо водят до незабавното неутрализиране на противника и оцеляването на всяка цена. В него няма забранени удари, нито някакви сложни техники. То е директно, просто и много остро. Затова бих казал, че това е истинско изкуство за самоотбрана, с което по-слабия побеждава по-силния или един човек може да победи няколко противника. Разбира се, това са условности, които като цяло важат и за другите бойни изкуства. При Рюко Кенпо обаче има нещо по-специфично. То е изкуството на ъглите. Ъгълът, при който заставаш и се движиш е малко по-различен. Ако можем да сравним карате като с удар с чук, който те поваля с огромната си мощ, а джиу-джицу с връзване с въже, което обездвижва и заключва движенията ти, то Кенпо е като удар с игла. Това парализира цялото ти тяло и отнема инициативата му. Рюкю Кенпо е изкуството, от което е произлязло карате и поради това, то съдържа карате в себе си. Известен факт е, че създателят на първото карате (Шотокан) Гичин Фунакоши е родом от Окинава, кралство Рюкю. Той е бил от благородно потекло и е изучавал кенпо в двореца Шури, в Наха – столицата на Окинава.

Има ли оръжия в практиката по Рюкю Кенпо?

Сенсей Грамчев: Самата дума Кенпо означава „пътят на юмрука”. Кенпо практиката е практика без оръжия, но тя се съчетава доста добре с всякакви видове оръжия, тъй като разглежда оръжието като част от тялото. Затова при нас в Икиоикан, наравно с кенпо, тренираме още кенджуцу (изкуството на меча) и кобуджуцу – огромен дял от практиката с оръжия, при който се овладяват различни оръжия, като нож, тояга, тонфа, нунчаку, въже, кама, саи и др.

FightNews: Защо е необходимо да се изучават такива оръжия, след като едва ли ще ги носите със себе си на улицата, когато Ви нападнат?

Сенсей Грамчев: Това е много добър въпрос! При работата с оръжия се изучават други принципи и похвати. Различните оръжия изискват различни подходи към боя и допълват уменията и сетивността ви, както и усещането за правилната дистанция. Те са един вид надграждане на работата с гола ръка. Освен това, когато човек овладее дадено оръжие, до голяма степен той овладява и способността за защита срещу него. Когато сте без оръжие и ви нападне човек, който също е без оръжие, вие можете да се отбранявате чрез принципите за работа с гола ръка. Но ако ви нападне човек с оръжие, вашето поведение трябва да е такова, сякаш и вие сте с оръжие, дори и да нямате такова. Атаката с оръжие е от съвсем друго естество и за да бъде ефективна, защитата трябва да е съобразена с това. Като цяло, практиката с оръжия задълбочава познанията на практикуващите върху механиката, силата и придвижването на тялото в пространството и срещу опонент. При нея най-лесно усещате колко е крехък живота и колко ранимо всъщност е човечкото тяло.

FightNews: Разкажете ни нещо повече за сенсей Кирил Хинков, с който заедно създадохте своята организация Рюкю Буджуцу Кай?

Сенсей Грамчев: Кирил беше изключителен човек! Имаше дълбока проницателност, огромно познание и над 30-годишен опит в бойните изкуства. Той бе сенсей от такава величина, че още докато наблюдаваше някой съумяваше да влезе в детайлите на техниката му и да му покаже къде е уязвим и как трябва да оптимизира движенията си. Респектираше хората с въпросите си, обезоръжаваше ги със знанията си и после ги спечелваше обратно със скромността и спокойствието си. Беше ерудиран и оставяше дълбоко впечатление в хората, особено в онези, които първоначално са склонни да бъркат вежливостта с наивност, а обноските със слабост.

Запознахме се през далечната 2003 г. в един форум за бойни изкуства в интернет. В последствие се видяхме в София и тренирахме няколко дни заедно. Веднага установихме, че може да сме си много полезни един на друг, не само защото стиловете ни се допълваха, а и понеже имахме голямо единомислие по отношение на основните принципи и практики в бойните изкуства. Освен това, и двамата не харесвахме онази ширеща се девалвация на колани и практиката да си купиш степента без да си даваш много зор да тренираш. Редица организации станаха поддатливи, даже бих казал зависими, от това да продават определен брой колани всяка година. Така се обезцени стойността на черния пояс. Нивото на практиката започна да пада повсеместно и безвъзвратно. Бойните изкуства и най-вече бойните спортове започнаха да се превръщат в механизми за правене на пари. Разработваха се бизнес планове, инвестираше се в реклама, правеха се красиви, бляскави видеа, които да привличат всяка година все повече членска маса. Тези, в голямата си част про-западни нагласи в началото на века започнаха да изместват изначалната идея на бойните изкуства. Истинските ценности и принципи минаха някак на заден план. Водещи станаха парите. С Кирил виждахме това и бяхме решени да се опитаме да се противопоставим на тази центрофуга. Направихме го като създадохме наша организация, в която обединихме своите два клуба. Напуснахме всички останали местни организации, федерации и асоциации, ако изобщо сме членували активно в тях, и създадохме свое кътче, което искахме да бъде отдушник и за други клубове, които са се сблъскали със същите проблеми. Правилата на нашата организация съотвестваха единствено на нашите принципи и разбирания. Водещо беше това, да държим високо ниво на ефективност в практиката, да даваме на учениците си истински, трайни и дълбоки познания за начините, по които да реагират и отбраняват себе си и близките си в проблемни ситуации. Държахме да сме единни и да се подкрепяме, да създаваме сходни условия за тренировки, така че хора от София и Варна да могат свободно да посещават двата клуба и да се чувстват сякаш са в едно и също семейство. Моето лично убеждение е, че обединението между хората и създаването на кохезия и синергия между тях е най-високото достижение, което бойните изкуства могат да постигнат в социален аспект. Затова ние не практикуваме някакъв вид насилие, както и не толерираме жаждата за победи, купи и медали. Искахме да бъдем проводник на чисто човешки ценности, които учат практикуващите при нас да бъдат достойни, социално-отговорни личности с висок морал и добри обноски. Кирил в последствие разви и утвърди в България и една японска система за регулиране на тялото, наречена Сейтай. С нея той съумя да помогне на стотици хора със здравословни проблеми и да даде надежда и светлина на още толкова. Искрено се надявам и след неговата кончина тази практика да продължи.

Лично за мен Кирил бе не само истински приятел и сенсей. На него дължа дори и живота си. Веднъж на един семинар в местността Чудните мостове през 2005 г. залитнах и щях да падна в пропастта точно под моста. Кирил ме видя с периферното си зрение и с едно ловко, почти незабелижимо движение ме издърпа обратно. Той бе до такава степен уважаван в бойните среди у нас, че при него идваха много сенсеи от сродни стилове, които имаха нужда от съвет или подкрепа в дадено начинание. Той се отнасяше към всички с нужното уважение и винаги казваше онова, което мислеше. Поради това, аз считам, че той бе сенсей на сенсеите. Даваше насоки по пътя на мнозина, които сами водеха групите си. Един от тях бях и аз, затова лично за мен загубата му е колосална. Липсата му ни кара да продължаваме да се задаваме някои от неговите въпроси за смисъла на бойните изкуства – защо сме в доджото, на какво най-напред да се учим, как трябва да гледаме на себе си в опасна ситуация, какво търсим и какво всъщност трябва да търсим в живота си? За него може да се говори много, но като цяло – той живя чрез ценностите си в полза на другите и на обществото. Раздаде се докрай. А това е най-високото ниво, което един учител по бойни изкуства може да постигне в морален аспект. Вярвам, че който го познаваше би се съгласил с това.