Олимпийският шампион от Москва 1980 Петър Лесов е един от най-добрите български боксьори в историята. 55-годишната легенда е бивш треньор на националния отбор. Той водеше Кубрат Пулев и Борис Георгиев на олимпийските игри в Пекин’04.
Специално за читателите на „България Днес“ Лесов разказа своите спомени от славните си години и сподели своите очаквания за олимпийските игри в Рио де Жанейро.

– Г-н Лесов, как се подготвяте за Олимпиадата в Рио де Жанейро?
– Чакам с нетърпение да започне. Ще се заредя пред телевизора. Надявам се да гледаме успехи. Дано нашите спортисти да имат късмет и да зарадват народа. Вярвам, че всички състезатели са подготвени.

– Къде са най-големите шансове за отличия?
– Слушам как в гимнастиката шест отбора ще се борят за трите медала. Ние сме едни от тях. Момичетата са много силни. Борбата имаме 11 представители. Това ще ни даде доста възможности. Въпреки, че моят спорт бокса е само с трима участници, го слагам пред борбата. Даниел Асенов – Тайсъна и Станимира Петрова са с големи шансове да станат дори олимпийски шампиони. В джудото имаме възможности. В леката атлетика сме с добри спортисти, но американците са много силни.

– Какво бихте посъветвали спортистите?
– Най-важното е да са спокойни, макар това да не е лесно. Ето Тайсъна, например, е само на 19 години. На толкова бях и аз, когато станах олимпийски шампион. Станимира е по-опитна. Дано да си играят това, което могат и да слушат треньорите. Може да има и съдийски номера, но надали ще изиграят подобно влиание.

– На какво се дължи тенденцията броят на българските спортисти да намалява на всяка олимпиада?
– Много е важно да се мислят нещата отгоре – парламент или министерство. Ако е необходимо, да се върнем към социалистическата подготовка с казарми и спортни училища. Сега бях на един турнир в Сърбия. Говорих си с казахстанците. Те разказват как действат като при комунизма. Техните спортисти имали всичко на разположение, а при нас всичко се прави на парче.

– Парите ли са основният проблем или е нещо друго?
– По-скоро е организационно. Пари има. Доколкото слушам какво се получава, са напълно достатъчно. Ние сме участвали сигурно с една пета от тези средства и пак имаше много елитен спорт. Тогава беше и по-евтино. Другото е, че малко се изметнаха нещата. Младото поколение гледа да седне на компютъра, а после да отиде по дискотеките. Искат да се правят на мутри. Положението е отпуснато. Обърнаха го на свободия. Промяната беше криво разбрана от поколенията.

– Тъжно ли ви е за времената, когато спортът в България беше на висота?
– Е как да не ми е тъжно. Ние нито получавахме много пари, нито нищо. Бяхме патриоти. Раздавахме се докрай за всичко. Благодарение на спортните ми успехи, ме направиха офицер. Тогава знаехме за какво да се борим. Когато си добър и имаш успехи, можеш да си с по-големи възможности. Заплатата беше малко по-голяма от обикновената, не, че беше нещо много специално. От друга страна цялата подготовка беше подсигурена. Не мислиш за нищо. Преди народът подкрепяше спортистите. Сега 70% от хората по улицата да питаш кой олимпиец какво ще направи, няма да ти отговорят, защото не се интересуват. Затова и залите и стадионите са празни. Няма любов към спорта.

– Какво се случи с вашата „Волга“, която получихте за олимпийското злато?
– Карахме я с баща ми. Той я даде на някой, дори не знам на кой. Май накрая отиде на вторични суровини. Яд ме е, че не я запазих като реликва да седи отпред пред блока.

– Какви са най-ярките ви спомени от олимпиадата в Москва?
– Никога не си гледах съперниците. На турнира в Москва големият фаворит Хенрик Средници вече беше отпаднал. С него сме приятели. Той беше световен и два пъти европейски шампион. Бях го побеждавал. Срещам го и го питам какво прави. Той ми отговаря: „Отпаднах и си пия водката, а ти на кой отиваш?“. Отговорих му: „С един мексиканец, който има бузки като момиченце. Ще го напляскам“. Той веднага ме поправи и ми каза, че бил много добър, защото нямал победа над него в три мача. Бях подценил мексиканеца. Първият рунд като ме запука и направо го взе. После влязох в тонус и взех другите два рунда.

– Тази победа ви е гарантирала бронзов медал. Как се мотивирахте да продължите напред към титлата?
– Имаше един ирландец, с когото трябваше да играя на полуфинала. Треньорите бяха много доволни. Казаха: „Ти си изпълни задачата“. Аз не бях доволен от медала. Исках повече. Само им казах да ми треснат една инжекция в ръката, че много ме болеше. Скъсах го от бой. Бих го с 5:0. 21 години по-късно се видяхме на световното първенство в Белфаст. После на финала излязох срещу боксьора от Съветския съюз Виктор Мирошниченко. Преди мача гледам бореца Георги Райков, който беше станал олимпийски шампион, да обикаля. Носеше медала. Беше един такъв брадясал, лека му пръст. Той ме видя и вика: „Ей, ти няма ли финал да играеш. Я чакай да те натъркам с моя медал да хване дикиш.“ Натърка ме и за късмет станах олимпийски шампион.

– Как отпразнувахте титлата?
– Почти никак. Отначало не можеш да повярваш. Нямаше и време. На другия ден ни закараха на прием при Леонид Брежнев. Прибрахме се, но най-интересното нещо беше в самолета. Там се запя „Моя страна, моя България“. Почти всички се разплакахме. На летището беше пълно с хора. Това беше най-голямата радост на спортиста – уважението на България. Сега вече това го няма. Не можех да мина по главната улица на Пловдив. Всеки ме спираше да ме пипне, да ме заговори.

Източник: sportal.bg